Сети се за ножа си, посегна към него с едната ръка, с другата стискаше ръката на гърлото си. Задращи, като котка или като жена, изкара кръв с ноктите си. Докопа дръжката на ножа и го издърпа рязко от канията…
Дойде на себе си, бавно, и постепенно усети някаква болезнена, примигваща светлина и миризмата на парфюм. Не лавандула. Главата го болеше. Общо взето — очаквано. Брашнената торба беше махната — очевидно: можеше замъглено да види свещи, силуети зад тях и около тях, все още смътни. Ръцете му като че ли бяха свободни. Посегна и много предпазливо опипа яйцевидната цицина, издула се отзад на черепа му.
В края на полезрението му, което при дадените обстоятелства не беше особено ясно, някой се раздвижи, стана от диван или от стол. Впечатлението бе за злато или за лапис.
Усещането за миризма — всъщност повече от една, чак сега го осъзна — се усили. Той извърна глава. Движението го накара да изохка. Затвори очи. Чувстваше се ужасно зле.
Някой — жена — каза:
— Беше им наредено да са внимателни. Изглежда, си се съпротивлявал.
— Много… съжалявам — успя да промълви Криспин. — Колко… невъзпитано от моя страна.
Чу смеха й и отвори очи. Представа нямаше къде е.
— Добре дошъл в двореца, Гай Крисп — каза тя. — Впрочем, ние сме сами. Трябва ли да се боя от теб и да повикам стражи?
Като се мъчеше да надвие особено настойчивата вълна на гадене, Криспин успя да седне. Миг по-късно се изправи и се олюля, сърцето му заблъска като лудо. Понечи, прекалено бързо, да се поклони. Наложи се отчаяно да се подпре на някаква маса, за да не рухне на пода. Светът се завъртя на вихрушка, стомахът му също.
— Простени са ти по-крайните ритуали на церемонията — каза единственото живо дете на покойния крал Хилдрик.
Гизел, кралицата на антите и Батиара и негова пресвята владетелка под светлината на Джад, която плащаше символичен васален данък на сарантийския император и предлагаше духовната си преданост на Върховния патриарх и на никой друг жив, го гледаше строго с раздалечените си очи.
— Много… изключително… мило от ваша страна, ваше величество — изломоти Криспин.
Опитваше се, с ограничен успех, да накара очите си да престанат да блуждаят и да му вършат работа на светлината на свещите. Из въздуха като че ли плуваха случайни предмети. Имаше също така известно затруднение с дишането. Беше сам с кралицата. Никога дори не я беше виждал, освен отдалече. Художници, колкото и да са даровити и прочути, не водят нощни интимни беседи със своите владетелки. Не и в света, какъвто го познаваше Криспин.
В главата му някакъв малък, но настойчив чук все едно се опитваше да си прокара път навън. Мислите му бяха съвсем объркани. Пленила ли го беше тя, или го беше освободила? И защо, и в двата случая? Не смееше да попита. Между всичките парфюми изведнъж отново му замириса на брашно. Това трябваше да е от него самия. От торбата. Погледна надолу към вечерната си туника и се намръщи. Синьото се беше превърнало в зацапано сивкавобяло. Което означаваше, че косата и брадата му…
— Погрижиха се за теб, донякъде, докато спеше — каза кралицата, съвсем вежливо. — Наредих да доведат личния ми лекар. Каза, че пускането на кръв не е спешно необходимо. Чаша вино не би ли помогнала?
Криспин издаде звук, за който вярваше, че изразява сдържано, много учтиво съгласие. Тя не се засмя, дори не се усмихна. Хрумна му, че е жена, за която съвсем не е неприсъщо да наблюдава въздействието на насилие над хора. Неволно в главата му се върнаха немалко добре известни инциденти. Някои бяха съвсем отскорошни. Мисълта за тях изобщо не го облекчи.
Кралицата не помръдна и миг по-късно Криспин осъзна, че е имала предвид това, което му бе казала, съвсем буквално. Наистина бяха сами в тази стая. Никакви слуги, нито роби дори. Което беше просто изумително. И едва ли можеше да очаква, че тя ще му поднесе вино. Огледа се и повече по късмет, отколкото в резултат на прозорливо наблюдение, видя бутилка и чаши на масичката до лакътя си. Наля внимателно и разреди виното с вода, без да е сигурен дали това не е проява на нахалство. Не беше на „ти“ с дворцовите порядки на антите. Марциниан беше поемал всички поръчки от крал Хилдрик и след това от дъщеря му и беше отчитал свършената работа.
Вдигна глава. Зрението му май се оправяше, чукът в главата му позатихна, а стаята реши да спре да се върти. Той видя как поклати глава към чашата, която бе напълнил за нея, и я остави на масичката. И я погледна отново.