— О, нима? — отвърна той. Не можа да се сдържи.
Тя повдигна вежди.
— Наглост?
Гласът, както и изражението й, го накараха изведнъж да осъзнае, че каквито и да са дворцовите правила на учтивост, ги е нарушил… а антите не се славеха с търпеливост.
Така че поклати глава и промърмори:
— Преживях и двете. Не е нужно да ми се напомнят.
Тя го изгледа отново, мълчаливо и продължително, Криспин усети някакво необяснимо гъделичкане по тила и чак настръхна. Мълчанието се проточи. Накрая кралицата си пое дъх и заяви:
— Трябва ми човек, който да отнесе изключително лично послание до императора на Сарантион. Никой мъж — или жена — не бива да узнае съдържанието на това, нито че изобщо се носи. Ето защо си тук сам и те доведоха през нощта.
Устата на Криспин пресъхна. Сърцето му отново забуха в гърдите.
— Аз съм художник, ваше величество. Нищо повече. Мястото ми не е сред интригите между дворове. — Съжали, че си беше оставил виното. — И — добави с голямо закъснение — не мисля да ходя в Сарантион.
— Разбира се, че ще отидеш — каза тя пренебрежително. — Кой човек няма да приеме такава покана. — Знаеше за това. Разбира се, че знаеше. Дори майка му знаеше.
— Поканата не е за мен — натърти той. — А Марциниан, моят партньор, изтъкна, че няма да отиде.
— Той е стар. Ти не си. И нямаш нищо, което да те задържа във Варена, изобщо.
Нямаше нищо, което да го задържа. Изобщо.
— Не е стар — отвърна той.
Тя пренебрегна възражението му.
— Поразпитах за твоя род, за състоянието ти, за предразположенията ти. Разбрах, че си сприхав и жлъчен, и че не си склонен към подобаваща почтителност. Също така, че си вещ в изкуството си и че си си спечелил с него доста добро име и прилично състояние. Всичко това не ме засяга. Но никой не ми е донасял, че си страхлив или без амбиции. Разбира се, че ще отидеш в Сарантион. Ще отнесеш ли моето послание?
Криспин отвърна, без изобщо да помисли за последствията:
— Какво послание?
Което означаваше — осъзна той много по-късно, когато си припомняше този диалог отново и отново по дългия път на изток — че в мига, в който тя му го каза, всъщност вече нямаше никакъв избор, освен ако наистина не бе решил да умре и да подири Иландра и момичетата при Джад зад слънцето.
Младата кралица на антите и на Батиара, заплашена от смъртна опасност и бореща се с нея с каквито средства й попаднеха подръка, колкото и да беше неочаквано, каза тихо:
— Ще кажеш на император Валерий Втори и на никой друг, че ако той желае да си възвърне тази страна и Родиас в нея, а не просто да предявява безсмислени претенции към тях, че тук има една неомъжена кралица, която е чувала за неговата мъжка доблест и слава и ги почита.
Криспин зяпна. Кралицата не се изчерви, дори погледът й не трепна. Той осъзна, че наблюдава внимателно реакцията му, и заекна:
— Но… императорът е женен. От години. Нали промени законите, за да се ожени за императрица Аликсана.
Спокойна и съвсем неподвижна на пейката от слонова кост, тя отвърна:
— Уви, съпрузи и съпруги може да бъдат оставени. Или да умрат, Гай Крисп.
Той го знаеше много добре.
— Империите продължават да живеят и след нас — промълви тя. — И имената също. За добро или зло. Валерий Втори, който някога беше Петрус от Тракезия, искаше да се домогне до Родиас и до този полуостров още когато възкачи чичо си на Златния трон преди дванадесет лета. И откупи мира си с Царя на царете в Басания само по тази единствена причина. Цар Ширван е подкупен, за да може Валерий да събере армия срещу Запада, щом назрее моментът. Тук няма никакви загадки. Но ако се опита да вземе тази земя с война, няма да я задържи. Този полуостров е твърде отдалечен от него, а ние, антите, знаем как да водим война. А неговите врагове на изток и на север — басанидите и северните варвари — изобщо няма да седят кротко и да наблюдават отстрани, колкото и да им плаща. Ще се намерят хора около Валерий, които знаят това — и може дори да му го кажат. Има друг начин да постигне своето… желание. Аз му го предлагам. — Замълча. — Можеш да му кажеш също, че си видял кралицата на Батиара съвсем отблизо, в синьо, злато и порфир, и би могъл… да му предложиш честно описание, ако да те помоли за това.
Този път, макар да задържа погледа си върху него и дори леко да повдигна брадичка, тя се изчерви. Криспин усети, че дланите му започват да се изпотяват, и ги притисна в туниката си. Усети, с изумление, пробуждането на отдавна задрямало желание. Вид лудост беше това, макар да го наричаха страст. Кралицата на Батиара не беше, в никой възможен смисъл, особата, за която човек можеше да мисли по този начин. Тя предлагаше лицето си и възхитително облеченото си тяло на вещия му запаметяващ поглед само за да може да разкаже на императора за нея, там някъде, отвъд половината свят. Никога не беше мечтал да се движи — никога не бе искал да се движи — в този свят на царствени сенки и интриги, но привикналият му да разгадава загадки ум вече препускаше бясно, с пулса на сърцето му, и вече започваше да вижда късчетата в картината.