Криспин щеше да се отдалечи от възбуденото бърборене, за да застане сам сред храма, под своя колесничар и факела на купола. Светлината тъкмо нахлуваше през кръга прозорчета около купола и лъчите падаха по наредените под ъгъл стъкълца. Мозаичният факел като че ли припламна пред очите му с едва доловимо, но непогрешимо полюшваме, като на приглушен пламък. Можеше да го види с вътрешното си око, над горящи светилници и свещи… стига да бяха достатъчно, щеше да се получи.
Разбра нещо. Кралицата на антите, воюваща за живота си, бе направила още нещо толкова ясно, колкото можеше да е: нямаше да допусне тайната на посланието му да бъде застрашена по какъвто и да било начин, дори от най-верните й стражи. Шестима мъртви. Нищо приглушено нямаше тук.
Не знаеше как се чувства. Или не, съзнаваше, че знае как се чувства: чувстваше се като съвсем малко корабче, отдалечаващо се от пристана твърде, твърде късно в края на годината, с непълен екипаж, със зимни ветрове, вихрещи се около него.
Но тръгваше към Сарантион. В края на краищата тръгваше.
По-рано, в дълбините на нощта, в онази стая в двореца, усетил спусналата се над него тишина, Криспин бе казал на жената на изваяната от слонова кост скамейка:
— Доверието ви към мен е висока чест, ваше величество. Не бих искал нова война тук, било между антите или от сарантийско нашествие. Достатъчно смърт понесохме. Ще отнеса посланието ви и ще се опитам да го предам на императора, стига да оцелея след заблудата си. Това, което се каня да направя, е глупост, но пък всичко, което правим, е глупост, нали?
— Не е — отвърна тя неочаквано. — Но не очаквам да съм единствената, която те убеждава в това. — Посочи една от вратите. — Там чака човек, който ще те придружи до дома ти. Повече няма да ме видиш, по причини, които разбираш. Можеш да целунеш стъпалото ми, ако се чувстваш достатъчно добре.
Той коленичи пред нея. Докосна нежното й стъпало в златния сандал. Целуна го малко над пръстите. Докато го правеше, усети дълги пръсти — плъзнаха се през косата му на мястото, където го бяха ударили по черепа. Потръпна.
— Имаш благодарността ми — чу той. — Каквото и да се случи. Ръката се отдръпна. Той стана, отново се поклони, излезе през посочената му врата и бе придружен до дома си от гладко обръснат великан с отрязан език по ветровитите улици на града. Долови в себе си копнеж да остане, да се задържи, докато крачеше в тъмното, все по далече от двореца, от онази стая. Чувството го изуми.
А в онази прелестна малка стая за приеми една млада жена поседя сама дълго след като той си бе отишъл. Рядкост беше за нея да е съвсем сама… и усещането не бе неприятно. Събитията се бяха задвижили бързо, след като един от източниците й на лична информация бе споменал говорените вече нашир и длъж из града подробности около една покана, донесена чрез Имперската поща на художник, работещ в мястото за вечен покой на баща й. Разполагаше с малко време да обмисли нюансите, но осъзна, че това е един неочакван, много крехък шанс — и се вкопчи в него.
Оставаше й да се погрижи за няколко убийства, за жалост. Тази игра щеше да е изгубена, преди да е започнала, ако Агила или Юдрик, или някой от останалите, дебнещи около трона й, научеха, че художникът е имал личен разговор с нея в нощта, преди да потегли на изток. Мъжът, придружил майстора на мозайка до дома му, беше единственият, комуто можеше да се довери напълно. Първо, не можеше да говори. Второ, беше неин още от петгодишната й възраст. Когато се върнеше, щеше да му даде нови заповеди. Не за първи път щеше да убива заради нея.
Накрая кралицата на антите се помоли: молеше се и за прошка наред с другите неща. Помоли се на Святия Джад, на неговия син Колесничаря, който беше загинал, за да донесе огъня на смъртните, а после — за да е толкова сигурна, колкото може да е сигурен човек — и на боговете и богините, които нейният народ бе почитал, докато антите бяха дивашко гъмжило от племена в суровите земи на север и изток, първо в планините, а сетне и край дъбовите лесове на Саврадия, преди да слязат в плодородната Батиара и да приемат Джад на Слънцето, след като покорят наследниците на една империя.
Не хранеше големи илюзии. Този мъж, Гай Крисп, малко я беше изненадал, но все пак беше само занаятчия, макар с отчайващо сприхав нрав. Нагъл, каквито все още често бяха родийците. Не съвсем благонадежден съсъд за едно толкова отчаяно начинание.
Което почти със сигурност бе обречено на провал… но тя не можеше да направи кой знае какво друго, освен да опита. Позволила му бе да се доближи до нея, да целуне стъпалото й. Погалила беше с пръстите си червената му, зацапана с брашно коса, преднамерено бавно… може би копнежът бе порталът към верността на този мъж? Не мислеше, но и не знаеше, а можеше да борави само с малкото инструменти, или оръжия, с които разполагаше или които й бяха дадени.