Гизел Антийска не очакваше да види дивите цветя, върнали се напролет, нито празничните огньове на средилетието, грейнали по билата на хълмовете.
Беше на деветнайсет години.
Но на кралиците всъщност не им е позволено да са толкова млади.
2.
Когато Криспин беше момче и свободен за цял ден, така, както само момчетата могат да са свободни през лятото, една заран излезе извън градските стени и след като похвърля камъчета в един поток, мина покрай зиданата ограда на овощната градина на къща, за която всички младоци във Варена разправяха, че била обитавана от дух и след мръкване вътре ставали нечестиви неща.
Слънцето грееше ярко. В изблик на момчешка храброст Криспин се изкатери по грубата каменна стена, после на едно дърво, седна на един дебел клон сред листака и почна да яде ябълки. Сърцето му туптеше от гордост и той се чудеше как да докаже, че е направил това, на определено недоверчивите си и скептични приятели. Реши да изреже инициалите си — наскоро усвоено умение — на ствола на дървото и да ги предизвика да дойдат да ги видят.
Миг по-късно изпита най-големия ужас, който го бе сполетявал в младия му живот.
Понякога този спомен го будеше нощем, превърнал се в сън, който го спохождаше и като възрастен, като съпруг и баща. Всъщност беше успял да убеди себе си, че е преди всичко сън, изтъкан от прекалено ярките детински емоции, жаркия обеден зной, почти узрелите ябълки, изядени много набързо. Детинска фантазия трябваше да е породила този кошмар.
Птиците не говореха.
По-точно, птиците не обсъждаха помежду си от дърво на дърво, с еднакво отегчения тон и тембър на изтънчен родийски аристократ, кое око на едно натрапило се момче трябва да бъде изкълвано и изгълтано първо или как опразнените очни кухини могат след това да предложат лесен достъп към лепкавите хапки мозък в черепа.
Гай Крисп, осемгодишен и благословен или прокълнат с изключително визуално въображение, не се забави, за да изследва по-нататък това забележително природно явление. Около него като че ли имаше няколко птици, увлечени в оживена беседа, полускрити в листа и клони. Той изтърва три ябълки, изплю полусдъвканата четвърта и дивашки скочи обратно на стената, като си ожули лакътя, натърти си прасеца и след това си нанесе още наранявания, когато се срина в обжарената лятна трева до пътеката.
Докато тичаше обратно, почти с писъци, към Варена, чу зад себе си присмехулния смях на врани.
Или най-малкото го чуваше по-късно, в сънищата си.
Двайсет и пет години по-късно, докато крачеше по същия път на юг от града, Криспин си мислеше за силата на спомените, за навика им да се връщат ярко и неочаквано. Миризма някоя можеше да го причини или ромонът на течаща вода, или гледката на каменен зид покрай пътя.
Припомняше си онзи ден на дървото и споменът го отведе малко по-назад, към образа на майчиното му лице, когато резервите на градското опълчение се върнаха от пролетната кампания срещу инициите същата година и баща му не беше с тях.
Хорий Крисп зидарят беше ведър, радващ се на хорската обич човек, уважаван и успяващ в занаята и търговията. Единственият му оцелял син обаче с усилие се мъчеше да оформи в ума си ясна картина след всичките тези години за мъжа, който бе тръгнал на поход на север към границата и отвъд нея във Фериерес, червенобрад, усмихнат, с лека крачка. Твърде малък беше, когато помощник-командирът на опълчението бе дошъл на прага им с неугледния щит и меч на баща му.
Можеше да си спомни брада, която го дращеше, щом целунеше баща си по бузата, сини очи — неговите очи, както казваха хората — и големите опитни ръце, покрити с белези и винаги ожулени. Внушителен глас също така, който ставаше тих вътре в къщата, близо до Криспин или до мъничката му ухаеща сладко майка. Разполагаше с тези… фрагменти, частици, но колчем се опиташе да ги събере в ума си ведно, за да създаде едно цяло, то някак си му се изплъзваше, точно както онзи мъж се беше изплъзнал твърде рано от живота му.
Разполагаше и с разкази: от майка си, от братята й, понякога от своите патрони, много от които добре помнеха Хорий Крисп. И можеше да гледа работата на баща си — стабилна, набиваща се на очи, по къщи и храмове, в гробища и обществени сгради из цяла Варена. Но не можеше да се вкопчи в никакъв спомен за лице, което да не се замъгли и да не изчезне. За човек, който живееше за образ и цвят — чието изкуство процъфтяваше в света на образите, — това беше тежко.