Или беше тежко допреди време. Изтичащото време прави какво ли не, за да задълбочи една рана, или пък да я издери. Понякога дори да я покрие с друга, убийствено болезнена.
Утрото беше красиво. Вятърът беше зад гърба му, с идващата зима в него, но по-скоро отривист, отколкото студен, докато грееше слънцето, отмиташе мъглите от източните гори и хълмове на запад и още на юг. Беше сам по пътя. Това не винаги беше безопасно, ала сега не се чувстваше застрашен и можеше да вижда надалече из околностите южно от града — почти до края на света като че ли.
Зад него, щом погледна през рамо, Варена блестеше с бронзовите си куполи, червените керемидени покриви и почти белите крепостни стени на утринния светлик. Ястреб кръжеше над предупреждаващата си сянка над ожънатите нивя източно от пътя. Обраните лозя по склоновете напред изглеждаха запустели и голи, но гроздето беше прибрано в града и вече превърнато във вино. Кралица Гизел, грижлива за това, както и за много други неща, бе заповядала градските ратаи и роби да се включат в жътвата и беритбата на гроздето, за да се покрият — колкото е възможно — загубите на толкова много хора от чумата. Първите празненства скоро щяха да започнат — и във Варена, и в по-малките села, навсякъде — за да се стигне до шумните и буйни веселби в трите нощи на Дикания. Щеше да е трудно обаче да се вдъхне истински празнично настроение тази есен, помисли си Криспин. А може би грешеше. Може би празниците бяха още по-важни след случилото се. Може би щяха да са още по-несдържани пред лицето на смъртта.
Виждаше изоставени селски къщи и пристройки от двете страни на пътя. Тучната орна земя и лозята около Варена си бяха много добри, но трябваха хора, които да ги сеят и връзват, жънат и берат, а твърде много работници бяха погребани в общите гробни могили. Идващата зима щеше да е тежка.
Дори и с тези невесели мисли беше трудно да остане мрачен в това утро. Светлината го подхранваше, както и чистите, резки цветове, а денят му предлагаше и двете. Чудеше се дали изобщо ще успее някога да сътвори гора, с кафявото, червеното и златното, и с онова късно тъмнозелено, което виждаше сега отвъд голите поля. С тесери, заслужаващи името си, и може би на купола на храм с достатъчно прозорци и — с божията милост — хубаво, чисто стъкло за тези прозорци, би могъл. Би могъл.
В Сарантион тези неща се намираха, поне така казваха. В Сарантион можеше да се намери всичко на земята, от смърт до сърдечно желание, така казваха.
Тръгнал беше, нали така. Пътуване към Сарантион. Пеш, защото сезонът беше твърде късен за взимане на кораб, но старата поговорка говореше за промяната, не за начина на пътуването. Животът му се разклоняваше, отвеждаше го към нещо, което можеше да срещне по пътя или в края на пътуването.
Животът му. Имаше живот.
Понякога му се струваше, че най-трудното е да приеме това. Да излезе от стаите, в които една жена и две деца бяха умрели в ужасна болка, лишен от каквото и да било достойнство или чест; да позволи блясъкът отново да го докосне, като този дар на утринното слънце.
В този момент отново се почувства като дете, като видя и си спомни изникнала пред очите му каменна стена, щом пътеката зави и го поведе към нея. Къде развеселен, къде искрено притеснен, Криспин добави в ума си още няколко проклятия към своята несекваща тирада срещу Марциниан, който бе настоял да направи това гостуване.
Изглежда, че Зотик, алхимикът, много търсен за съвети от селяци, бездетни и неутешимо влюбени, и дори от царствени особи понякога, обитаваше същата онази масивна селска къща с ябълковата градина, където едно осемгодишно момче бе чуло птици да обсъждат с изисканост и подчертано очакване изяждането на очите и мозъка му…
— Ще пратя човек да каже да те очаква — заяви му твърдо Марциниан. — Той знае повече полезни неща от всичките ми познати, а ще си глупак, ако предприемеш едно такова пътуване, без първо да поговориш с него. Освен това Зотик прави чудесни билкови настойки.
— Не обичам билкови настойки…
— Криспин — прекъсна го с укор Марциниан. И му обясни откъде да мине.
И ето го, загърнат в наметалото да се пази от студа, крачеше покрай грубите камъни на стената с обути в ботуши крака по дирята на отдавна изчезналите боси стъпки на едно дете, излязло само извън града в един летен ден, за да избяга от скръбта у дома.
Сега също беше сам. Птици прехвърчаха от клон на клон от двете страни на пътя. Ястреба го нямаше. Едно кафяво зайче заподскача през нивата вляво. Облак затули за миг слънцето и издължената му сянка се понесе над нивата. Заекът замръзна, щом сянката го застигна, и отново хукна на зигзаг, когато светлината се върна.