От другата страна на пътя се точеше стената, добре поддържана, от тежки сиви камъни. Напред се виждаше портата към селския двор, с милеарен камък срещу нея. Колкото и неизползван да беше сега, това все пак бе път, прокаран във великите времена на Родийската империя. Относително наблизо — един предобед здрав пеши ход — се събираше с главния път, водещ чак до самия Родиас и по-натам, до южното море в края на полуострова. Като дете Криспин често се бе наслаждавал на усещането, че стои на същия този път като някой, загледал се в далечните океански води.
Спря за миг и погледна към стената. Толкова лесно я беше изкатерил онази сутрин, така отдавна. В дърветата зад нея пак имаше ябълки. Криспин присви устни, претегляше една мисъл. Не му беше времето да се занимава със спомени от детството, сгълча се той строго. Вече беше мъж, уважаван, прочут художник, вдовец. И пътуваше към Сарантион.
С леко, решително свиване на раменете, Криспин пусна вързопа, който носеше — дар от жената на Марциниан за алхимика — в кафявата трева край пътя. После прехвърли малкия крайпътен ров, оправи косата си с длан и се захвана отново да изкатери стената.
Не всички умения бяха изгубени с възрастта, а и като че ли не беше толкова остарял в края на краищата. Доволен от това, че е запазил гъвкавостта си, той метна коляно нагоре, после другото, изправи се на широкия неравен връх на стената, закрепи се, а после прекрачи — само момчетата скачат — напред към един от здравите клони. Намери си удобно място, седна и след като се огледа преценяващо, се пресегна нагоре и си откъсна ябълка.
Изненада се, че сърцето му се е разтуптяло.
Знаеше, че ако видят това, майка му, Марциниан и още цял куп други като един ще заклатят тъжно глави, като Хора в някоя от рядко представяните трагедии на древните тракезийски поети. Всички казваха, че Криспин прави неща само защото знае, че не бива да ги прави. Извратеност на поведението, така го беше нарекла майка му.
Може би. Самият той не мислеше така. Ябълката беше узряла. Вкусна.
Пусна я на земята между окапалите за малките животинчета и се изправи, за да се върне на пътя. Нямаше нужда да се прави на лаком и да се държи детински. Беше доказал правотата си, чувстваше се странно доволен от себе си. Разчистил беше сметките си с детството един вид.
— Някои хора така и не се учат, а?
С единия крак на клона и с другия на стената, Криспин много бързо погледна надолу. Не беше птица, нито животно, нито дух от полусвета от въздух и сенки. Мъж с буйна брада и старомодна дълга сива коса стоеше в овощната градина, зяпнал нагоре към него, подпрян на тояга и изгърбен.
Изчервен и страшно смутен, Криспин изломоти:
— Казваха, че тази градина е обладана от духове и… исках да се изпитам.
— И взе ли изпита си? — кротко попита старецът. Зотик, несъмнено.
— Май да. — Криспин се прехвърли на стената. — Ябълката беше сладка.
— Като онези навремето ли?
— Вече не си спомням. Аз всъщност не… Замълча. Жилна го страх.
— Как… как разбрахте, че съм бил тук? Тогава?
— Ти май наистина си Гай Крисп. Приятелят на Марциниан. Криспин реши да седне на стената. Краката му бяха странно омекнали.
— Аз съм. Нося ви подарък. От жена му.
— Кариса. Чудесна жена! Грейка за врата, надявам се. Мисля, че ще ми трябва вече, зима иде все пак. Старост. Ужасно нещо е, да ти кажа. Как съм разбрал, че си бил тук ли? Глупав въпрос. Слез долу. Обичаш ли настойка от ментови листа?
За Криспин въпросът изобщо не изглеждаше глупав. Но засега се въздържа от отговор.
— Ще взема подаръка — рече той и заслиза — скачането щеше да е съвсем недостойно — от външната страна на стената. Вдигна вързопа от тревата, изтупа няколкото мравки от него и тръгна по пътя към портата. Дишаше дълбоко, за да се успокои.
Зотик го чакаше, подпрян на тоягата си, до него чакаха две кучета. Старецът отвори портата и Криспин влезе. Кучетата тръгнаха към него, но клекнаха по команда. Зотик го поведе към къщата през малък спретнат двор. Вратата беше отворена.
— Защо просто не го изядем веднага?
Криспин спря. Детински ужас, от най-лошия вид, онзи, дето ражда кошмари за цял живот. Погледна нагоре. Гласът беше ленив, аристократичен, както го помнеше. Беше на птица, кацнала на клона на един ясен недалече от прага.
— Къде ти е доброто възпитание, Линон? Това е гост. — Тонът на Зотик бе укоризнен.
— Гост? И се катери по стената? Да краде ябълки?
— Е, изяждането му едва ли ще е пропорционален отговор, а философите учат, че пропорцията е есенцията на добродетелния живот, нали?