Криспин, слисан, мъчеше се да надвие страха, чу как птицата изсумтя неодобрително. Погледната отблизо, изведнъж осъзна той и това го слиса още повече, не беше истинска птица. Изкуствено творение. Изделие.
И говореше. Оовен ако…
— Ти говориш вместо нея! — каза той бързо. — Измятане на гласа, нали? Както правят актьорите понякога на сцената?
— Мишки и кръв! Сега пък ме обижда!
— Той ми носи грейка за врата от Кариса. Дръж се прилично, Линон.
— Вземи го онова за врата и после да го изядем.
Криспин, вече кипнал от яд, отвърна грубо:
— Ти си изкуствена, от кожа и метал. Нищо не можеш да ядеш. Недей да ми се перчиш.
Зотик бързо го погледна, изненадан, а после избухна в силен смях, неочаквано чист и звънък.
— Ето, това вече ще те научи, Линон! Ако нещо може да те научи.
— Ще ме научи, че имаме зле възпитан гост тази сутрин.
— Ти предложи да го изядем. Забрави ли?
— Аз съм само птица. Забрави ли? Всъщност съм по-малко и от птица, явно. Аз съм изкуствена, от кожа и метал.
Криспин имаше смътното чувство, че ако дребното сиво-кафяво нещо със стъклените очи можеше да се движи, щеше да му е обърнало гръб или да изхвърчи отвратено и с наранена гордост.
Зотик пристъпи до дървото, отвъртя двете винтчета на всяко от малките крачета на птицата, за да ги освободи от клона, и я вдигна. После каза:
— Хайде. Водата е кипнала, а ментата е набрана тази заран.
Механичната птица не отвърна нищо, сгушена в ръката му. Приличаше на детска играчка. Криспин го последва вътре. Двете кучета останаха да лежат на двора.
Настойката всъщност беше добра. Криспин, по-спокоен, отколкото очакваше, че ще е, се зачуди дали старият алхимик може да е добавил и още нещо в нея освен ментата, но не попита. Зотик стоеше до една маса и разглеждаше куриерската карта, която Криспин бе извадил от вътрешния джоб на наметалото си.
Криспин се огледа. Стаята беше обзаведена удобно, точно както се полагаше за една селска къща. Никакви разрязани плъхове или гърнета с врящи в тях зелени или черни течности, никакви пентаграми, надраскани с креда по дървения под. Имаше книги и свитъци, нещо подобаващо за учен и добре подреден човек, но почти нищо, което да намеква за магии или хейромантика. Все пак видя още няколко изкуствени птици, изработени от различни материали, накацали по рафтове и на гърбовете на столове, и те малко го попритесниха. Никоя все още не бе проговорила, а мъничката, Линон, си лежеше кротко, на една страна на масата до огъня. Криспин обаче почти не се съмняваше, че всички до една могат да се обърнат към него, стига да решат.
Удиви го колко спокойно приема това. От друга страна, двайсет и пет години беше преживял, като го знаеше.
— Имперските пощенски ханове, при всяка възможност — мърмореше Зотик, навел глава над картата, държеше изпъкнало излъскано стъкло в едната си ръка, за да уголеми знаците. — Другаде не можеш да разчиташ на удобства и добра храна.
Криспин кимна разсеяно.
— Кучешко месо вместо конско или свинско, знам.
Зотик вдигна очи и го погледна кисело.
— Кучешкото е добро. Рискът е да ти поднесат човешко в наденички.
Криспин запази спокойна физиономия с известно усилие.
— Разбирам. С много подправки, не се съмнявам.
— Само понякога. — Зотик се върна към картата. — Бъди особено внимателен в Саврадия, тя често е нестабилна през есента.
Криспин го изгледа. Зотик беше взел перо и правеше някакви отметки на картата.
— Племенни ритуали ли?
Алхимикът му хвърли бърз поглед и вдигна вежди. Чертите му бяха сурови, сините очи — дълбоки — и не беше толкова стар, колкото може би предполагаха дългата сива коса и тоягата.
— И това, да. Но и знаят, че отново ще бъдат оставени общо взето на мира до пролетта въпреки големия войскови лагер близо до Тракезия и войниците в Мегарион. Прочути зимни разбойници са това саврадийските племена. Палави жени, доколкото помня, забележи. — Подсмихна се и се върна към отметките си.
Криспин сви рамене. Отпи от чая си. Постара се да махне от ума си наденичките от човешко.
Някои можеше да видят в това есенно пътуване приключение само по себе си. С Гай Крисп не беше така. Той обичаше стените на родния си град и здравите покриви срещу дъжда, и готвачите, които познаваше, и банята си. За него отварянето на ново буре с вино от Мегарион или от винарските изби южно от Родиас винаги беше предпочитаният повод за възбуда. Замислянето и изпълнението на мозайка беше приключение… поне до неотдавна. Да върви по мокрите ветровити пътища на Саврадия или Тракезия и да се озърта за хищници — хора или не — в борба да избегне да се превърне в нечия наденица не беше приключение и бръщолевенето на един сивобрад старец за палави жени също не го правеше приключение.