Каза:
— Между другото, все пак бих искал да получа отговор, колкото и глупав да е въпросът ми. Как разбрахте, че съм бил тук преди толкова години?
Зотик остави перото и седна в един от тежките столове. Една от механичните птици — сокол с тяло от сребро и бронз и очи от жълти драгоценни камъни, доста различен от опърпания, приличащ на врабец Линон — стоеше закрепена на високия гръб на стола, с винтове, нагласени така, че ноктите да държат здраво. Птицата изгледа враждебно Криспин с белезникавия си поглед.
— Знаеш, че съм алхимик.
— Марциниан ми каза. Знам също, че повечето хора, представящи се за алхимици, са шарлатани и просто обират парите и стоката на наивните хорица.
Криспин чу някакъв шум откъм огнището. Можеше да е разместила се цепеница, а може би…
— Съвсем вярно — отвърна невъзмутимо Зотик. — Повечето са шарлатани. Някои не са. Аз съм от тези, които не са.
— Аха. В смисъл, че знаеш бъдещето, можеш да внушиш страстна любов, да изцериш чума, да намираш вода? — Прозвуча язвително, осъзна Криспин. Но не можа да се сдържи.
Зотик го изгледа намръщено.
— Само последното всъщност, и то не винаги. Не. В смисъл, понякога мога да виждам и да правя неща, които повечето хора не могат, но с отчайващо спорадичен успех. И в смисъл, че мога да виждам неща у мъже и жени, които другите не могат. Попита ме как съм те познал. Хората имат аура, невидима сила, свързана с тях. Малко се променя, от детството до смъртта. Много малко хора дръзват да влязат в овощната ми градина, което е полезно — както може би се досещаш — за човек, който живее сам извън града. Ти веднъж беше тук. Тази сутрин отново разпознах присъствието ти. Гнева у теб го нямаше в онова дете, макар и тогава да го имаше чувството за загуба. Останалото се е променило съвсем малко. Не е толкова сложно обяснение, нали? — добави кротко.
Криспин го погледна, държеше чашата в двете си ръце. Очите му се отместиха към драгоценния сокол, стиснал гърба на тежкия стол на алхимика.
— А тези? — попита той, пренебрегнал наблюденията за самия себе си.
— О, ясно. Това е целият смисъл на алхимията, нали? Да превръщаш една материя в друга, да доказваш определени неща за естеството на света. Метали в злато. Мъртвото в живо. Научил съм се да карам неодушевена материя да мисли и говори, да има душа. — Каза го, все едно описваше как се е научил да прави ментовия чай, който пиеха.
Криспин огледа птиците из стаята.
— Защо… птица? — зададе първия от цялата дузина въпроси, които му хрумнаха. „Мъртвото в живо“.
Зотик наведе очи, потайната усмивка отново се появи на лицето му. След кратко мълчание заговори:
— Самият аз някога исках да отида в Сарантион. Имах амбиции на този свят и желаех да видя императора и да бъда зачетен от него с богатство, жени и светска слава. Апий, малко след като взе Златния трон, въведе мода към механични животни. Ревящи лъвове в тронната зала. Мечки, които се изправят на задните си крака. И птици. Искаше птици навсякъде. Пеещи птици във всичките му дворци. Майстори на механични играчки от цял свят му изпращаха най-хубавите си творения: навиеш ги и те зачуруликат пискливо пеан на Джад или някоя шеговита селяшка песен, отново и отново, докато не ти се доще да ги запокитиш в някоя стена и да видиш как ще се разхвърчат колелцата и пружините. Чувал ли си ги? Красива гледка са понякога. И звукът може да е приятен — отначало.
Криспин кимна. Двамата с Марциниан бяха правили една сенаторска къща в Родиас.
— Реших — продължи Зотик, — че мога да направя нещо по-добро. Много по-добро. Да сътворя птици, притежаващи свой собствен дар слово. И мисъл. И че те, тези мои плодове на дълги проучвания и труд… и големи опасности, може да станат моите проводници към светската слава.
— Какво стана?
— Не помниш ли? Не, не би могъл. Апий, под влиянието на своя Източен патриарх, започна да ослепява алхимици и хейроманти, дори прости астролози по едно време. Жреците на слънчевия бог винаги са се страхували от всякакви други пътища към сила или разбиране в света. Стана явно, че едно пристигане в Града с птици, които имат души и говорят каквото мислят, е бърз път към слепотата, ако не към смъртта. — Тонът му беше кисел.
— И затова остана тук?
— Останах. След… някои продължителни пътувания. Предимно есента, впрочем. Този сезон и сега ме прави неспокоен. Тъкмо в тези пътувания се научих да правя това, което исках. Както виждаш. Така и не стигнах до Сарантион. Съжалявам донякъде. Вече съм твърде стар.