Выбрать главу

Криспин превъртя още веднъж думите в ума си и осъзна нещо. „Жреците на слънчевия бог“.

— Ти не си джадит, нали?

Зотик се усмихна и поклати глава.

— Странно — каза сухо Криспин. — Не приличаш на киндат.

Зотик се засмя. Звук се чу отново откъм огъня. Цепеница, почти сигурно.

— Казвали са ми, че съм. Но защо да заменям една заблуда с друга?

Криспин кимна. Общо взето това не беше изненада.

— Езичник?

— Почитам старите богове, да. И техните философи. И заедно с тях вярвам, че е грешка да се опитваш да побереш необятния обхват на божественото в един — или дори в два или три — образа, колкото и могъщи да изглеждат на купол или на диск.

Криспин се отпусна на стола срещу стареца. Отново отпи от чашата си. Езичниците не бяха чак такава рядкост в Батиара сред антите — което може би добре обясняваше защо Зотик се бе задържал в пълна безопасност в този селски край, — но все пак този разговор вървеше някак необичайно откровено.

— Допускам — каза той, — че джадитските учители — или киндатските, според малкото, което знам — просто биха казали, че всички форми на божественото може да бъдат обхванати в едно, ако това едно е достатъчно могъщо.

— Биха — съгласи се спокойно Зотик. — Или в две за чистите хеладикийци, три при киндатите, с луните и слънцето. Според мен ще грешат, но така биха казали. Но да не би да се каним да обсъждаме естеството на божественото, Гай Крисп? В такъв случай ще ни трябва нещо повече от ментова настойка.

Криспин почти се засмя.

— И повече време. Напускам след два дни и трябва да се погрижа за много неща.

— Разбира се. А и един философстващ старец едва ли може да ти е интересен точно сега, ако изобщо може да ти е интересен. Отбелязах на картата ти приютите, за които знам, че са приемливи, както и онези, които трябва да се избягват. Последните ми пътувания бяха преди повече от двайсет години, но си имам източници. Позволи ми също тъй да ти дам две имена в Града. И на двамата може да се разчита, мисля, макар и не за всичко, което знаеш или правиш.

Израженито му беше прямо. Криспин си помисли за една млада кралица в огряна от свещи стая и се зачуди. Нищо не каза. Зотик отиде до масата, взе къс пергамент и написа нещо на него. Сгъна го два пъти и го подаде на Криспин.

— Бъди предпазлив в края на този месец и първия ден на следващия. Ще е благоразумно да не пътуваш през тези дни, стига да можеш да уредиш престоя си в някой имперски хан. Саврадия ще е… променено място.

Криспин го погледна недоумяващо.

— Денят на мъртвите. Неподходящ момент за чужденци да са на път в тази провинция. Навлезеш ли в Тракезия, ще е по-безопасно. Докато не стигнеш в самия Град и не се наложи да обясниш защо не си Марциниан. Това сигурно ще е забавно.

— О, много — отвърна Криспин. Избягвал беше да мисли за това. Време имаше достатъчно. Пътуването по суша беше дълго. Разгъна пергамента и прочете имената.

— Първият е лекар — каза Зотик. — Винаги е от полза. Втората е моя дъщеря.

— Твоя какво? — Криспин примига.

— Дъщеря. Семе от моите слабини. Мое дете. Женско. — Зотик се засмя. — Едно от тях. Казах ти: доста попътувах на младини.

Откъм двора се чу лай. От вътрешността на къщата се измъкна изгърбен слуга с повехнало лице и без да бърза, излезе и усмиря кучетата. Чуха се гласове. След малко слугата влезе, носеше две гърнета.

— Силавин, господарю. Каза, че свинята му се оправила. Донесе мед. Обещава шунка.

— Чудесно! — отвърна Зотик. — Прибери меда в килера.

— Вече имаме трийсет гърнета, господарю — каза печално слугата.

— Трийсет? Толкова много? Ами… нашият приятел тука ще отнесе две на Кариса и Марциниан.

— Пак остават двайсет и шест — рече слугата унило.

— Най-малко — съгласи се Зотик. — Сладка зима ще е значи. Огънят си е добре, Кловис, можеш да си ходиш. Кловис се оттегли през вътрешната врата — Криспин за миг зърна коридор и кухня в дъното, преди вратата да се затвори.

— Дъщеря ти живее в Сарантион? — попита той.

— Една от тях. Да. Проститутка е.

Криспин примига.

Зотик го погледна кисело.

— Е. Не съвсем. Танцьорка. Почти същото, ако разбирам какво е театърът там. Всъщност не знам. Никога не съм я виждал. Пише ми понякога. Знае писмото.

Криспин погледна отново името върху листа, Шайрин. Имаше и име на улица.

— Тракезийка ли е?

— Майка й беше. Пътувах, нали ти казах. Някои от децата ми пишат.

— Някои?

— Много от тях са безразлични към горкия си баща, който на стари години страда в самота сред варварите.

Очите му блестяха насмешливо, а тонът му бе твърде далеч от онова, което намекваха думите. Криспин по навик потисна импулса да се засмее, но после престана да се бори с него.