— Бурно минало си имал.
— Донякъде. Всъщност вече намирам изследванията си за по-възбуждащи. Жените бяха голяма разсейка. Вече почти съм се освободил от това, слава на боговете небесни. Всъщност вече съм убеден, че разбирам добре някои философи, а това е приключението на духа. Ще вземеш ли една от птиците? Като мой дар за теб?
Криспин така рязко остави чашата си, че тя се разля на масата и той дръпна картата, за да не се намокри.
— Какво? Какво искаш да…
— Марциниан ми е скъп приятел. Ти си негов колега, като син си му. Тръгваш на дълъг път към опасно място. Ако си предпазлив и не я показваш много, една от птиците ще ти е от помощ. Могат да виждат и да чуват. И да предложат добро приятелство, ако не друго.
— Алхимикът се поколеба. — Пък и… ще съм доволен да си мисля, че едно от моите създания ще отиде с теб в Сарантион в края на краищата.
— О, страхотно! Нима ще трябва да крача по аркадите на Града и да си дрънкам с един дружелюбен сребърен сокол? Искаш да ме ослепят вместо теб ли?
Зотик се подсмихна.
— Няма да е хубав дар, ако беше така. Не. Ще е нужна дискретност, но има и други начини да се говори с тях. С онази от тях която можеш да чуеш вътрешно. Не си обучен. Не е сигурно, Гай Крисп. Боя се, че изобщо не е в дарбата ми. Но ако успееш да чуеш една от птиците, тя може да стане твоя. В акта на слушането може да се осъществи пренасяне. Много скоро ще го разберем. — Гласът му се промени. — Хайде всички, оформете мисъл за нашия гост.
— Не ставай глупав! — сопна се един бухал, завинтен над предната врата.
— Тъпо! — рече жълтоокият сокол на гръба на стола на Зотик. Криспин можеше да си представи колко ядосано го гледа.
— Точно така — заяви един ястреб, който Криспин не бе забелязал досега, от другия край на стаята. — Самата идея за това е неприлична. — Криспин помнеше този измъчен глас. Отпреди двайсет и пет години. Звучеше по съвсем същия начин. Потръпна, неспособен да се овладее. Ястребът добави: — Това е един дребен крадец. Недостоен да му се говори. Отказвам да го удостоя.
— Стига! Заповяда ви се — каза Зотик. Гласът му остана тих, нов него вече имаше желязна нотка. — Говорете му, вътрешно. Веднага.
За първи път Криспин изпита чувството, че този човек вдъхва страх. В похабеното сбръчкано лице на алхимика бе настъпила промяна, когато заговори така, поглед, жест, който безпогрешно намекваше, че е вършил тъмни неща навремето. И беше направил тези птици. Тези изкуствени неща, които можеха да виждат и чуват. И да му говорят. Изведнъж Криспин осъзна какво точно му се предлага. Усети, че е стиснал ръцете си.
В стаята беше станало тихо. Криспин не знаеше какво да прави — погледна накриво алхимика и зачака.
Чу нещо. Или си помисли, че чу. Зотик кротко отпи от чая си.
— Е, и? Нещо? — Гласът му отново бе станал спокоен. Криспин отговори изумено, мъчеше се да надвие вледеняващия страх:
— Помислих, че… ами, всъщност съм убеден, че чух… нещо.
— И то беше?
— Ами… ами сякаш някой каза: „Мишки и кръв“.
Врясък, изпълнен с най-искрен гняв, проехтя от масата до огъня.
— Не! Не, не, не! Кълна се в счупените кокали на воден плъх, няма да ида с него! Хвърли ме в огъня! По-скоро ще умра!
Линон, разбира се. Малкото кафяво-сиво врабче, не ястребът или бухалът, или царственият жълтоок сокол, или дори някой от гарваните с вид на мъдри гадатели на разхвърляния книжен рафт.
— Ти дори не си съвсем жива, Линон, не прави драми. Малко пътуване отново ще е добре за теб. Ще те научи на маниери може би.
— Маниери? Да ме пробутваш на някакъв непознат след всичките тези години и да ми говориш за маниери?!
Криспин преглътна и искрено уплашен от онова, което можеше да лежи под едно такова упражнение, отпрати мисъл, без да я изрече на глас: „Не аз помолих за това. Трябва ли да откажа подаръка?“
„Пфу! Имбецил“.
Което всъщност поне доказваше нещо.
Погледна алхимика.
— Ти… ти чу ли какво ми каза то?
Зотик поклати глава. Изражението му беше странно.
— Усещането е необичайно, признавам. Правил съм го само веднъж преди и тогава беше различно.
— Аз… поласкан съм. Наистина съм поласкан. Но все още съм объркан. Не съм молил за това.
„Давай, давай. Унижавай ме!“
— Да де — отвърна Зотик. Този път не се усмихна. И май не бе чул птицата. Заопипва с пръсти глинената си чаша. От гърба на стола строгите очи на сокола сякаш се приковаха в Криспин, злонамерени и лъскави. — Трудно би могъл да помолиш за нещо, което не разбираш. Нито да го откраднеш, като поредната ябълка.
— Доста неучтиво — каза Криспин, но сдържа бързо обземащия го гняв.