Зотик въздъхна.
— Прав си. Прощавай.
— Можем да го отменим това, нали? Нямам никакво желание да се забърквам с полусвета. Всички ли хейроманти в Сарантион имат такива същества? Аз съм майстор на мозайки. Това е всичко, което искам да бъда. Това е всичко, което искам да правя, когато отида там. Ако ми позволят да живея.
Всъщност почти всичко. Имаше да занесе и едно послание, стига да можеше. Беше поел задължение.
— Знам. Извини ме. И не, шарлатаните в Имперския двор или онези, които хвърлят проклятия по състезателите с колесници за тълпата на Хиподрума, не могат да правят това. Почти съм сигурен.
— Никой? Нито един? Само ти от всички смъртни чеда на Джад на земята… можеш да правиш същества като тези птици? Щом ти можеш да го правиш…
— … защо да не може и някой друг ли? Разбира се. Очевидният въпрос.
— А очевидният отговор е? — Сарказмът, старият приятел, който никога не го оставяше напоследък.
— Че е възможно някой да е научил за това, но едва ли, и не вярвам, че е станало точно така. Открих… нещо, което вярвам, че е единственият достъп до определен вид сила. Открих го по време на своите пътувания в едно… много грижливо охранявано място и с цената на голям риск.
Криспин скръсти ръце.
— Разбирам. Свитъци със заклинания и пентаграми, нали? Сварена кръв от обесен крадец и седем обиколки около дърво на двойна лунна светлина. И ако направиш и най-малката грешка, се превръщаш в жаба.
Това Зотик го пренебрегна. Само погледна Криспин изпод дебелите си смръщени вежди, без да каже нищо. След миг Криспин се почувства засрамен. Можеше да са го притеснили тук, смайващото натрапване на магия можеше да е нещо невиждано и плашещо, но все пак му бяха предложили дар, неописуемо щедър при това, а последствията от постигнатото от алхимика тук…
— Щом можеш да направиш това… щом тези птици мислят и говорят по своя… воля… би трябвало да си най-прочутият човек на нашия век!
— Славата? Съхранено в хорската памет име, с блясък отекващо във вековете? Това би било приятна утеха на стари години, предполагам, но не, не би могло да стане… помисли само.
— Мисля. Защо не?
— Силата обикновено се свързва с друга, по-голяма сила. Тази магия не е особено… смущаваща. Никакви огнени кълба, изчадия на полусвета или гибелни заклинания. Никакво преминаване през стени и летене над тях невидим. Само изкуствени птици с… души и гласове. Дреболия, но как бих могъл да защитя себе си или тях, ако се разчуе, че те съществуват?
— Но защо трябва да…?
— Как патриархът в Родиас или дори клириците в храма край Варена, който възстановявате, биха възприели идеята, че някакъв езически магьосник влага душа в изкуствено сътворени птици? Дали ще ме изгорят, или ще ме пребият с камъни според теб? Трудно доктринално решение е това. Или кралицата? Дали Гизел няма да се издигне над религиозното благочестие и да съзре ползата в идеята тези птици да подслушват нейните врагове? Или императорът в Сарантион? Валерий Втори разполага с най-сложната шпионска мрежа в историята на империята, така поне казват. Какъв би бил моят шанс да живея тук в мир или дори да оцелея, ако се разнесе слухът за тези птици? — Зотик поклати глава. — Не, години наред съм размислял над това. Някои постижения или знания, изглежда, са обречени да се появят и да изчезнат неузнати.
Криспин го погледна замислено.
— Трудно ли е?
— Кое? Създаването на птиците? Да, трудно беше.
— За това съм сигурен. Не, имах предвид да знаеш, че светът не може да научи за това, което си направил.
Зотик отпи от чая си.
— Разбира се, че е трудно — отрони накрая. После иронично сви рамене. — Но алхимията винаги е била тайно изкуство, знаех го още когато започнах да я изучавам. И се… примирих с това. Ще ликувам в душата си, тайно.
Криспин не можа да измисли какво да отвърне. Хората се раждаха и умираха, искаха нещо, някак, да остане да живее след тях — отвъд общата гробна могила или дори всечения, твърде бързо заличаващ се надпис на гробната стела. Почитано име, свещи, палени в твоя памет, деца, които да палят тези свещи. Могъщите се стремяха към слава. Един художник можеше да мечтае да създаде творба, която да трае дълго и да се помни, че е била негова. За какво можеше да мечтае един алхимик?
Зотик го наблюдаваше.
— Линон е… добро решение всъщност. Съвсем ненабиваща се на очи, невзрачна дори. Никакви скъпоценни камъни, които да привличат внимание, достатъчно малка, за да мине проверка, семеен талисман. Няма да предизвикаш никакви подозрения. Лесно може да се измисли версия.
— Невзрачна? Невзрачна? В името на боговете! Стига! Официално моля да бъда хвърлена в огъня — заяви високо Линон. — Изобщо не искам да слушам повече това. Нищо не искам да слушам. Сърцето ми е разбито.