Няколко от птиците заиздаваха звуци, много напомнящи изискан смях.
Колебливо, все още неуверен в себе си, Криспин отпрати мисъл: „Не смятам, че искаше да те обиди. Убеден съм, че е… нещастен, че се получи така“.
„Ти да мълчиш“, отвърна грубо птицата, която можеше да говори в ума му.
Въпреки практичните си уверения Зотик наистина изглеждаше притеснен: явно се опитваше да се спогоди с птицата, която гостът му, изглежда, чуваше в ума си във възцарилата се тишина.
Колкото до Криспин — озовал се тук само защото Марциниан първо отказа да бъде себе си пред един имперски куриер, а после настоя Криспин да опознае пътищата до Сарантион — колкото до Криспин, който не беше молил за никакъв дар… изведнъж се оказа, че си говори в ума си с едно враждебно, смешно чувствително птиче, направено от кожа и — какво? — тенекия или желязо. Не можеше да определи яд ли изпитва най-вече, или безпокойство.
— Още мента? — попита алхимикът след дълго мълчание.
— Не, благодаря — отвърна Криспин.
— Ще трябва да ти обясня още няколко неща. Да ги изясним.
— Да ги изясним. Да. Моля — каза Криспин.
„Сърцето ми е разбито“, повтори Линон, този път в ума му.
„Ти да мълчиш“, бързо отвърна Криспин с безспорно задоволство.
Линон не се обади повече. Криспин обаче я усещаше, почти долавяше оскърбеното й присъствие някъде на ръба на мислите си, като животинче в нощта, отвъд локвата светлина от факела. Изчака, докато Зотик си налее още чай. После заслуша алхимика съсредоточено и слуша в пълно мълчание, докато слънцето не стигна зенита си в този есенен ден в Батиара и не започна да се спуска към студения мрак. „Метали в злато, мъртвото в живо“…
Старият езичник, който можеше да вдъхне в сътворени птици патрициански глас, зрение без очи, слух без уши и присъствие на душа, му каза много неща, които сметна за нужни след дара, който му бе поднесъл.
Други неща Криспин щеше да разбере доста по-късно.
„Тя те иска, тая безсрамна блудница! Е, ще идеш ли? Ще идеш ли?“
Криспин крачеше с безизразна физиономия до носилката на Масина Баладия от Родиас, добре закръглената жена на един сенатор. Реши, че е сбъркал, като понесе Линон на каишка на шията си като украса. Утре птицата щеше да се озове в някоя от пътните торби на гърба на мулето, тътрещо се след него.
— Сигурно сте ужасно уморен — говореше му с медения си, изпълнен със съчувствие гласец жената на сенатора. Криспин бе обяснил, че обича да върви пеш из околностите на града и не си пада по коне. Първото беше съвсем невярно, второто — не. — Ах, защо не се сетих да взема малко по-голяма носилка, за да носи двама ни. И едно от момичетата ми, разбира се… невъзможно е все пак да се возим просто така, сами! — изкикоти се жената на сенатора. Удивително.
Белият й ленен хитон, ужасно неподходящ за пътуване, се беше — съвсем незабелязано за дамата естествено — хлъзнал нагоре достатъчно, за да покаже хубаво закръглен глезен. Носеше златна гривничка над глезена. Стъпалата й, полегнали на парчетата агнешка кожа, бяха боси в този леко прохладен следобед. Ноктите на пръстите бяха боядисани в тъмночервено, почти пурпурно. Не бяха такива вчера, в сандалите. Явно бе имала доста работа предната нощ в хана — или слугинята й.
„Мишки и кръв, бас слагам, че вони на благовония! Нали? Криспин, нали?“
Линон нямаше усет за миризма. Криспин реши да не отговаря. Впрочем, дамата наистина ухаеше главозамайващо. Носилката й беше богато украсена и дори робите, които я носеха, бяха по-добре облечени от него — със светлосини туники и тъмносини сандали. Останалите от компанията — младите слугинчета на Масина, трима търговци на вино и техните слуги, пътуващи до недалечната Миласия и после по крайбрежния път, един клирик, който щеше да продължи към Саврадия, и други двама пътници, тръгнали към същите лечебни води като дамата — вървяха пеш или яздеха мулета напред или зад тях по широкия добре настлан път. Въоръженият конен ескорт на Масина Баладия, също тъй облечен в деликатното светлосиньо — което стоеше на войниците значително по-неподходящо — яздеше в челото и тила на колоната.
Никой от групата не беше от самата Варена. Никой от тях нямаше причина да знае кой е Криспин. Бяха на три дни път от крепостните стени на Варена и на доста оживена отсечка от пътя. Вече няколко пъти трябваше да се отдръпнат на покритото с чакъл странично платно, когато ги подминаваха поелите на войскови маневри отряди стрелци и пехота. Налагаше се да проявяват известна предпазливост по този път, но не чак крайна. Водачът на ескорта на дамата показваше по всякакъв възможен начин, че гледа на червенобрадия майстор на мозайки като на най-опасната фигура в околността.