Криспин и дамата бяха вечеряли заедно предния ден в поредния пощенски хан.
Като част от своя предпазлив танц с империята, антите бяха позволили вдигането на три такива хана по пътя от границата със Саврадия до столичния град Варена, а имаше и други по крайбрежието и на главния път към Родиас. В замяна на това империята плащаше определена сума в хазната на антите и поддържаше редовния пренос на пощенските пратки чак до басанидската граница на изток. Хановете представляваха малко и ненатрапчиво присъствие на Сарантион в полуострова. Но пък търговията винаги налага известни компромиси.
Другите в компанията, хора, които не разполагаха с необходимите имперски разрешителни, се бяха примирили с един въшлив приют малко по-назад по пътя. Хладното отношение на Масина към някакъв си художник, който се беше мъкнал с групата им, без да разполага дори с кон, бе претърпяло удивителна промяна, щом жената на сенатора разбра, че Марциниан от Варена е удостоен да използва имперските ханове по силата на разрешително, подписано от канцелар Гесий от самия Сарантион — закъдето, изглежда, сега той пътуваше в отговор на имперска покана.
Бяха го поканили да вечеря с нея.
Когато за дамата също така стана ясно, над хрупкаво изпечените пиленца и приемливо местно вино, че този художник се познава с мнозина от по-високопоставените хора в Родиас и в елегантния крайморски курорт Батиара, след като е направил за тях някои красиви творби, отношението й към него определено се стопли и тя стигна дотам да сподели, че пътуването й до лечебното светилище е по причини, свързани със забременяване.
Нещо съвсем обичайно, разбира се, добави тя, като изящно извърна глава. Всъщност някои глупави млади същества смятали за модно да посещават топли извори или лечебници, ако са женени от един сезон и все още очакват. Знаел ли Марциниан, че самата императрица Аликсана била навестявала на няколко пъти лечебните светилища около Сарантион? Това не било тайна и всъщност било поставило началото на модата. Разбира се, като се имал предвид по-ранният живот на императрицата — знаел ли той, че тя била променила името си, наред с… други неща? — какви ли проклети деяния в задните улички са я довели до това да не може да даде наследник на императора? Вярно ли било, че тя си боядисвала косата? Всъщност Марциниан познавал ли се със светлейшите в Имперския прецинкт? Ах, това би било ужасно интересно.
Не се познаваше. Разочарованието й бе осезаемо, но краткотрайно. Изглежда, й беше много трудно да намери място за обутото си в сандала краче, без да докачи неговия глезен под масата. Пилетата бяха последвани от щедро полято със сос рибно плато с маслини и бяло вино. Над сладкото сирене, фурми и грозде дамата, станала още по-доверчива, уведоми вечерния си компаньон, че личното й убеждение било, че неочакваните затруднения, които изпитвали тя и височайшият й съпруг, едва ли имали нещо общо с нея.
Но, добави тя, като го погледна лукаво на светлината на огъня в гостната, трудното било да се провери това, разбира се. Пожелала била обаче да предприеме това пътуване на север от тъй отегчителния Родиас, сред цветовете на есента към прочутата лечебница и лечебните води край Миласия. Човек понякога се запознавал — само понякога, разбира се — с наистина интересни хора, когато е на път.
Марциниан не намирал ли, че е така?
„Провери за бълхи в леглото“.
— Знам, досадна тенекия такава. — Тази нощ беше вечерял за втори път с дамата; този път си бяха поръчали трета стъкленица вино. Криспин вече усещаше въздействието му.
„И ми говори в главата си, освен ако не искаш хората да те вземат за луд“.
Виж, с това Криспин изпитваше трудности. Съветът беше добър. Също и първият, впрочем. Той вдигна запалената свещ над леглото, дръпна одеялото и успя да смаже с другата си ръка поне десетина от малките зли твари.
„И наричат това Имперски пощенски хан! Ха!“
Линон, Криспин се беше уверил в това още в началото на съвместното им пътуване, не страдаше от липса на мнения, нито проявяваше свян при изразяването им. Все още се сепваше в някой тих момент от мисълта, че води продължителни разговори в ума си с една темпераментна, приличаща на врабец птица, направена от избеляла кафява кожа и тенеке, с бляскави очи, изработени от стъкло, и с нелепо аристократичен родийски глас, както в главата си, така и на глас.
Беше навлязъл в друг свят.
Всъщност никога не бе преставал да премисля отношението си към онова, което хората наричаха „полусвета“: онова пространство, в което хейроманти, алхимици, вещици и астролози твърдяха, че могат да влизат. Знаеше — всички го знаеха, — че смъртните чеда на Джад живеят в свят, който опасно делят с духове и демони, които можеше да са безразлични към тях или злонамерени, или дори добри, но изобщо не беше от онези, които позволяват всеки миг от живота им да е погълнат от това знание. Изричаше молитвите си призори и по залез-слънце, когато се сетеше, макар рядко да си правеше труда да влиза в храм. Палеше свещи на светите дни, щом се окажеше близо до някой параклис. Отдаваше дължимото уважение на духовниците — стига уважението да беше заслужено. Вярваше понякога, че когато умре, душата му ще бъде съдена от Джад на Слънцето и съдбата му в отвъдния живот ще бъде определена от тази присъда.