През останалото време напоследък, когато беше съвсем сам, си припомняше нечестивата грозота на двете чумни лета и дълбоко, дори гневно се разколебаваше във всички духовни неща. Ако го бяха попитали преди няколко дни, щеше да каже, че всички алхимици са шарлатани и че птица като Линон е измама, предназначена да заблуди селски глупаци.
Това на свой ред означаваше да отрече собствените си спомени за ябълковата градина, но те много лесно можеха да се обяснят с детински страх и с хитрина, проекция на актьорски глас. Не бяха ли говорили всички с един и същи глас?
Бяха, но в края на краищата не беше измама.
Ето, че птицата, изделие на ръцете на Зотик, бе негов спътник и — поне по принцип — негов телохранител в пътуването му. Понякога му се струваше, че това сприхаво, нелепо докачливо същество — или творение — е било с него цял живот…
— Определено не си избрах кротък дух, нали? — каза на Зотик когато си тръгваше от селската къща в онзи ден.
— Никоя от тях не е кротка — измърмори алхимикът с нещо като съжаление. — Съжалявам непрекъснато, уверявам те. Просто помни командата за мълчание и я използвай, щом се наложи. — Замълча и добави кисело: — И ти самият не си от кротките. Може би си подхождате.
Криспин не отвърна нищо…
Вече няколко пъти беше използвал командата. В известен смисъл едва ли си заслужаваше — Линон ставаше почти нетърпимо зла, след като я освободят от тъмнината и мълчанието.
„Нов бас — каза птицата, вътрешно. — Остави вратата незаключена и тази нощ няма да спиш сам“.
— Не ставай глупава! — сопна се Криспин на глас. После се овладя и добави наум: „Ханът е препълнен с гости, а тя е родийска аристократка. А и — добави сърдито — ти бездруго нямаш какво да заложиш, тенекия такава“.
„Образно казано, имбецил. Просто остави вратата незаключена. Ще видиш. Аз ще гледам за крадци“.
Това, разбира се, бе едно от предимствата, че си има птицата. Криспин вече го беше научил. Спането беше безсмислено за създанието на Зотик и стига да не беше накарал Линон да мълчи, можеше да бъде предупреден навреме за всичко нередно, което би се приближило, докато той спи. Но беше ядосан и се дразнеше още повече, че го вбесява някаква си птица играчка.
„Защо си въобразяваш, че изобщо можеш разбереш жена като нея? Чуй ме: тя играе игричките си през деня или вечер от чиста скука. Само глупак ще го сметне за нещо повече“. Не беше сигурен защо трябва да е толкова раздразнен от това, но беше.
„Ама ти наистина нищо не знаеш, а?“, отвърна Линон. Този път Криспин не можа да схване тона. „Мислиш си, че скуката спира с яденето? И най-тъпото конярче разбира жените по-добре от тебе. Просто продължавай да си играеш със стъклените си парченца, имбецил такъв, и остави тези преценки на мен!“
Криспин изрече командата за мълчание с огромно задоволство, духна свещта и си легна, примирен, че ще стане нощна храна за хищните твари, които му се бяха изплъзнали. Знаеше, че в обикновения приют, към който останалите от групата бяха принудени да продължат за нощувка, щеше да е по-лошо. Изключително слаба утеха. Не обичаше пътуванията.
Мяташе се, въртеше се, чешеше се там, където си въобразяваше, че го хапят разни гадинки, после усети, че нещо наистина го ухапа, и изруга. След няколко мига, изненадан от собствената си нерешителност, стана, бързо мина по студения под и хлъзна резето на вратата. После отново се пъхна под завивките.
Не беше правил любов с жена, откакто бе умряла Иландра.
Лежеше и гледаше как излинялата синя луна се хлъзга по прозореца. Чу как някой опита бравата, а после много тихо почукване на вратата.
Не помръдна, нито проговори. Чукането се повтори още два пъти — лекичко, съблазнително. После секна и в есенната нощ отново се възцари тишина. Припомнил си много неща, Криспин загледа бягащата от прозореца луна и звездите подире й — и най-сетне заспа.