Събуди се от утринните шумове долу на двора. В мига, в който отвори очи, изплувал от някакъв вече забравен сън, изпита бързото, уверено усещане за птицата на Зотик и малко учудване, че го е споходило така късно.
Не беше много изненадан, когато разбра, щом слезе долу за разредено пиво и закуска, че Масина Баладия от Родиас, конният й ескорт и слугите й вече са тръгнали, още призори.
Изпита леко, неочаквано съжаление, но му беше почти непоносимо да си представи връщането си в смъртния живот чрез сношаването с една отегчена родийска аристократка, играеща креватните си игри в провинциална нощ — без дори да знае истинското му име. От друга страна, така може би щеше да е по-лесно, но той не беше… достатъчно отчужден за това.
Отново на пътя, в мразовития вятър на ранното утро, той скоро настигна търговците и клирика — бяха го изчакали край ханчето по пътя. Вече настроен за дългия дневен преход, Криспин си спомни усещането си, когато се бе събудил. Вдиша дълбоко, освободи от мълчанието Линон, която бе в торбата на гърба на мулето, и зададе въпрос.
„Колко смайващо умно от твоя страна — сопна се ледено птицата. — Тя все пак дойде снощи, нали? Права бях, нали?“
Над тях имаше бели облаци, забързани пред северния вятър. Небето беше светло, далечно синьо. Слънцето, завърнало се читаво от тъмния си път под леденостудения край на света, се издигаше точно пред тях, ярко като обещание. Черни врани бяха осеяли угарта. Бледа слана проблясваше по кафявата трева край пътя. Криспин гледаше всичко това на ранния светлик, зачуден как би постигнал тези ярки цветове на дъгата и този блясък с помощта на стъкло и камък. Дали някой изобщо бе сътворявал покрита със скреж есенна трева на купол?
Въздъхна, поколеба се, след което отвърна честно: „Да, дойде. Права беше. Заключих вратата“.
„Пфу! Имбецил. Зотик щеше да й отвори работа през цялата нощ и после да я отпрати в стаята й капнала“.
„Аз не съм Зотик“.
Жалък отговор, и той го знаеше. Птицата само се изсмя сардонично. Но тази сутрин той не беше склонен за словесни двубои. Спомените все още бяха с него.
Днес беше по-студено, особено след като облаците затулиха изгряващото слънце. Беше му студено със сандалите; утре ботуши, реши той. Нивите и лозята на север от пътя вече бяха голи, разбира се, и не можеха с нищо да спрат вятъра. В далечината вече се виждаше първото тъмно петно на горите, на североизток: дивите легендарни лесове, които отвеждаха до границата и след това в Саврадия. Днес пътят щеше да се раздвои, на юг към Миласия, където щеше да може да хване кораб по-рано през годината за бързо плаване към Сарантион. Бавният му курс по сушата щеше да възвие на север, към горската пустош, а после отново на изток, където дългият Имперски път се изпъваше покрай най-източните й краища.
Той отвори една от торбите — мулето крачеше стабилно по изрядно наместените каменни плочи на пътя — и извади кафявото си вълнено наметало. След малко бръкна отново в торбата, извади птицата на кожената й каишка и отново я сложи на врата си. Като извинение един вид.
Беше очаквал хапливия, свадлив глас на Линон след наложеното мълчание и слепота. Вече започваше да свиква с него. Това, което тепърва трябваше да направи, помисли си, докато връзваше торбата и се загръщаше с наметалото, бе да се спогоди с още няколко други страни на пътуването си на изток под лъжливо име, понесъл в главата си послание от кралицата на антите до императора, и едно същество от полусвета на врата си. А сред нещата, с които трябваше да се оправи, бе и наскоро осъзнатият факт, че изкуственото птиче, което носеше със себе си, беше неопровержимо и подчертано женско.
Към обед стигнаха до малък крайпътен параклис. „В памет на Клодий Парезис“, гласеше надпис над сводестия вход. „Вече с Джад, в Светлината“.
Търговците и духовникът поискаха да се помолят. Криспин, за своя изненада, също влезе вътре. Слугите останаха отвън да наглеждат мулетата и багажа. Тук мозайка нямаше. Мозайката беше скъп лукс. Криспин направи знака на слънчевия диск пред олющения невзрачен стенопис на светлокосия гладкобузест Джад зад каменния олтар и коленичи зад клирика на каменния под, за да се включи в утринния ритуал.
Навярно вече бе твърде късно за молитва — слънцето преваляше.
Но някои вярваха, че богът е търпелив.
3.
Кася взе от кухнята каната бира — съвсем леко разредена, тъй като четиримата търговци на голямата маса бяха редовни клиенти, — и тръгна към гостилницата.
— Коте, като приключиш с това, можеш да погостуваш на стария ни приятел горе в стаята. Деана ще се оправи с масите ти. — Моракс посочи с палец тавана и се усмихна многозначително. Мразеше го, като се усмихваше така, когато беше толкова явно учтив. Това обикновено означаваше неприятност.