Това беше, помисли си Кася, вкопчила се в перилото и загледана през прозорчето навън в нощта. Чувстваше се безпомощна и изпитваше гняв от това. Имаше си нож, скрит в ковачницата, но какво можеше да й помогне един нож? Не можеше дори да се опита да избяга. Вече я наблюдаваха, а и все едно, къде можеше да отиде една робиня? В горите? По пътя, за да я хванат с кучетата?
Не можеше да види гората през зацапаните прозорци, ала усещаше там, в тъмното, присъствието й, съвсем близо. Не можеше да се заблуждава. Това шепнене, погледите, тази необяснима доброта, никога невижданата досега милозливост в очите на онази кучка Деана, влажният глад на лицето на тлъстата жена на Моракс, господарката, която толкова бързо извръщаше очи всеки път, щом Кася срещнеше погледа й в кухнята. Щяха да я убият след две сутрини, в Деня на мъртвите.
Криспин беше използвал разрешителното, за да си наеме слуга в първия пощенски хан в Саврадия, малко след пограничните камъни на междата с Батиара. Вече беше в Сарантийската империя, за първи път в живота си. Помисли дали да не вземе второ муле за себе си, но всъщност не обичаше да язди, а краката му се държаха изненадващо добре в хубавите ботуши, които си беше купил. Можеше да наеме двуколка и кон или муле, което да я тегли, но това щеше да означава разход много над позволеното му от разрешителното, а и все едно, двуколките бяха изключително неудобни.
Варгос, наетият слуга, се случи едър мълчалив мъж, чернокос — необичайно за инициите, — с пресен кръстовиден белег високо на едната буза и с тояга, по-тежка и от тази на Криспин. Белегът приличаше на някакъв езически символ; Криспин не изпитваше желание да научи повече за него.
Въпреки настояванията на Марциниан беше отказал да вземе със себе си някой от чираците. Щом трябваше да тръгне на това безумно пътуване под чуждо име, за да промени изцяло живота си или нещо такова, нямаше да го направи в компанията на момче от родния дом. С достатъчно много неща му предстоеше да се справи, че да поеме и отговорността за един млад живот по опасни пътища към още по-несигурна цел.
От друга страна, нямаше и да се прави на идиот — или имбецил, както Линон много обичаше да го нарича — като пътува сам. Не обичаше да е извън градските стени, а този път през Западна Саврадия, покрай мрачния лес с обрулените от ветровете планински върхове на юг, изобщо не можеше да се сравни с гъсто населената и пълна с оживени пътища Батиара. Беше се уверил, че Варгос познава пътя до тракезийската граница, преценил беше явната му сила и опит и го поиска по правото, което му даваше имперското разрешително. Службата на канцелара щеше да заплати наема на Имперската поща. Всичко това беше много ефикасно. Само дето хич не му харесваше колко черна е гората на север от пътя.
Търговците на вино бяха свърнали по разклонението на юг много преди границата, по пътя на Масина Баладия, на половин ден път пред тях. Клирикът — свестен добросърдечен човек — отиваше само до една свята обител малко навътре в Саврадия. Бяха се помолили заедно и се разделиха рано една сутрин, преди клирикът да свърне от главния път. Криспин можеше да продължи с други пътници, поели на изток — все щяха да се намерят някои, идващи от Мегарион — и със сигурност щеше да изчака за такива, но с едрия си, як спътник като че ли нямаше много смисъл. Това бе едно от предимствата на пощенската система: можеше да си наеме човек като Варгос и да го освободи в някой пощенски хан по пътя, за да го вземат със себе си други, продължаващи нататък или пътуващи в обратната посока. Днешната Сарантийска империя наистина можеше да е далече от блясъка на някогашния Родиас на върха на славата му, но пък и не беше чак толкова далече.
И ако Гизел, младата кралица на антите, беше права, Валерий Втори искаше тъй или иначе да възстанови Западната империя.
Ако питаха Гай Крисп, майстора на родийска мозайка във Верана, окаян и премръзнал под есенния дъжд, то всички възможни мерки да се увеличи степента на цивилизован ред по места като това трябваше енергично да се подкрепят. Наистина не обичаше гората, изобщо.
Интересно беше, с тази усилваща се тревога, която изпитваше, докато дните се точеха и те вървяха по пътя, а гората бе непрекъснато пред очите им. С известно раздразнение бе принуден да си признае, че е много повече градски човек, отколкото си беше мислил. Градовете, с всичките им опасности, все пак си имаха стени. Общо взето се смяташе, че дивите неща — било то зверове или беззакония хора — са извън тези стени. Стига човек да внимаваше да не излиза сам след мръкване и да избягва съмнителни улички, то крадецът на кесии на пазара или разпаленият Свят шут, ръсещ слюнка и проклятия на площада, бяха единствените опасности, на които можеше да се натъкне.