А и в градовете имаше сгради, обществени и частни. Дворци, бани, театри, домове на търговци, жилища, параклиси и храмове — със стени и входове, и понякога дори с куполи, където хора с достатъчно средства пожелаваха понякога да им се направи и постави мозайка.
Поминък за човек с опит и известни умения.
Потребността от особените дарби на Криспин в тази гора беше изключително малка, както и в дивите земи на юг оттук. Враждуващите саврадийски племена бяха станали пословични с варварската си жестокост още от най-ранните времена на Родийската империя. Всъщност най-тежкото единично поражение, каквото родийска армия изобщо бе претърпявала някога, преди бавния упадък и окончателното й отхвърляне, се бе разиграло малко по на север оттук, когато цял един легион, пратен да усмири племенен бунт, бе заклещен в капан между блатистите земи и леса и бойците бяха избити до крак.
Според историческите хроники наказателните легиони бяха водили седемгодишна война. Бяха успели. Най-накрая. Саврадия не беше лесно място за водене на сражения във фаланга или в колона. А врагове, които се стапяха като духове сред дърветата и след това разчленяваха и изяждаха пленниците си в кървави церемонии под барабанен тътен в сумрачните лесове, можеха да вдъхнат страх и у най-дисциплинираното войнство.
Но родийците не бяха взели повечето от познатия свят под своя егида с неохота самите те да прилагат сурови мерки, а и бяха разполагали с ресурсите на империя. Дърветата на саврадийските гори накрая бяха окичени с мъртвите тела на племенни воини — и на техните жени и деца: с отсечени крайници и разпрани слабини, обесени на свещените им клони за мазните им жълти коси.
Това не беше история, помисли си Криспин една сутрин, заделена за вглъбен размисъл, колкото и отдавна да се беше случило. Дори Линон в този ден бе притихнала. Тъмните лесове се точеха покрай пътя, много близо в този участък, сякаш безкрайно напред на изток и на запад, щом се обърнеше да погледне през рамо. Дъб, ясен, офика, бреза, други, непознати му дървета, с окапали или капещи листа. Тук-там над дърветата се виеха валма черен дим: въглищари се трудеха в края на леса. На юг земята се гънеше на низове от малки възвишения към преградата от планини, скриваща крайбрежието и морето. Виждаха се овци и кози, кучета, дим от пастирски колиби. Никакви други признаци на човешки живот. Денят беше сив, сипеше се ситен студен дъжд, планинските върхове се губеха, загърнати в облаци.
Под качулката на пътното си наметало Криспин се опита — с много скромен успех — да си спомни защо все пак прави всичко това.
Опита се да сътвори в ума си ярки, многоцветни образи на Сарантион — приказната слава на Имперския град, центъра на творението на Джад, око и украса на света, както гласеше прословутата фраза. Не можа. Твърде далечно беше. Твърде непознато за него. Черният лес, мъглата, студеният дъжд бяха твърде потискащо настойчиви с присъствието си. И липсата на стени, на топлина, на хора, дюкяни, пазари, таверни, бани, на всякакви сътворени от човешка ръка символи на удобство, да не говорим за красота.
Беше градски човек, и просто това си беше истината. Това пътуване го принуждаваше да приеме, макар и със съжаление, всички асоциации, които тази истина носеше… за упадъчност, мекушавост, развала, преситен лукс. Последните, язвителни карикатури на Родиас, преди да падне: изнежените превзети аристократи, които наемаха варвари, за да се бият вместо тях, и се оказваха безпомощни, когато собствените им наемници се обърнеха срещу тях. Двамата с Масина Баладия с нейната носилка с възглавнички, пищното й пътно облекло, благовонията й, боядисаните й нокти на краката бяха повече сходни, отколкото различни в края на краищата, каквото и да му се искаше да каже по въпроса. Градски стени определяха границите на света на Криспин толкова, колкото и на нейния. Това, което най му се искаше точно в този момент — ако беше честен към себе си, — беше баня, масло, професионален масаж, сетне чаша горещо вино с подправки на диван в топла стая, с лееща се около него цивилизована беседа. Чувстваше се неспокоен и объркан, изложен тук, навън сред тази пустош. А и го чакаше още дълъг път.
Не толкова дълъг до следващото легло обаче. Здравият ход под здравия дъжд, само с едно кратко спиране за обедното парче сирене и хляб, и чаша вкиснало вино в една одимена, вмирисана на тор кръчма в малко селце, ги доведе късно следобед до поредния имперски хан. Дори дъждът беше спрял дотогава, облаците се разпръсваха на юг и на запад, макар и не над горите. Видя върховете на някои от планините. Морето трябваше да е отвъд тях. Можеше да е отплавал, ако куриерът бе пристигнал навреме. Празна мисъл.