Можеше все още да си има семейство, ако чумата беше подминала дома им.
Докато двамата с Варгос минаваха през поредната купчина къщи, слънцето се появи зад тях за първи път този ден, бледо и ниско, огряло планинските склонове и тежките облаци над върхарите, блеснало студено в локвите дъждовна вода в крайпътната канавка. Подминаха ковачница, пекарна и две ужасни на вид селски ханчета, без да обръщат внимание на хладното любопитство на шепата струпали се хора и на дрезгавата подкана от страна на мършавата блудница в страничната уличка до втория хан. Не за първи път Криспин отправи мълчалива благодарност за разрешителното, сгънато в кожената кесия на колана му.
Пощенският хан се намираше на изток от селото, точно както сочеше картата му. Криспин харесваше тази карта. Голяма утеха му носеше фактът, че по пътя им местата се появяваха всеки ден точно тогава и където картата казваше, че трябва да са. Беше успокоително.
Ханът беше голям, имаше си обичайната конюшня, налбантница, вътрешен двор и никакви купища гниеща смет при входа. Зърна добре поддържана градина със зеленчуци и билки зад портата в дъното на двора, овце в ливадата по-натам и груба овчарска колиба. „Да живее Сарантийската империя и нейната славна Имперска поща“, помисли си Криспин кисело. Димът, виещ се от широките комини, носеше обещания за топлина вътре.
„Ще останем две нощи“, каза Линон в ума му.
„Нима? Защо? Да не би да са уморени малките ти крачета?“
„Мишки и кръв! Толкова си глупав, че не бива да те пускат навън без гувернантка. Спомни си календара и какво ти каза Зотик. Ти си в Саврадия, имбецил. А утре е Денят на мъртвите“.
Криспин всъщност беше забравил и се изруга наум за това. Колкото и неразумно да беше, дразнеше го, когато птицата се окажеше права.
„Е, и какво става? — попита той кисело. — Сваряват ме на супа ако ме намерят навън? Заравят кокалите ми на кръстовище?“
Линон не си направи труд да отговаря.
Смутен и сконфузен, Криспин остави Варгос да се погрижи за мулето и багажа и закрачи покрай две разлаяли се кучета и пръснали се из плувналия във вода двор пилци. Влезе в преддверието на хана, за да покаже разрешителното си и да види дали би могъл веднага да получи гореща баня срещу имперски пари.
Преддверието се оказа приятно чисто, широко и с висок таван. По-нататък, зад една врата вляво, в гостната горяха две камини. Оттам се лееше весела и бъбрива глъч. След мокрия и студен път през целия ден топлината и разнородната реч вътре бяха неоспоримо примамливи. Зачуди се дали някой в тукашната кухня умее и да готви добре. В тези гори трябваше да има сърни, глигани, а може би и от редкия, труден за лов саврадийски тур; добре задушено е подправки плато дивеч и бутилка-две що-годе прилично вино щяха да го поотпуснат.
Докато се оглеждаше — забеляза и добре пометения, покрит с плочки под — му хрумна, че този хан наистина може да се окаже съвсем прилично място, където да отпочинат краката му за два дни и две нощи. Зотик беше недвусмислен в съветите си да се задържи на едно място и на закрито в Деня на мъртвите. При цялото му насмешливо отношение към такива неща, нямаше смисъл да се държи глупаво само за да спечели една битка с изкуствена птица. Ако не друго, изведнъж си помисли той, Линон беше доказателство, че полусветът е реалност.
Не съвсем утешителна мисъл.
Зачака ханджията, с благословеното разрешително в ръка, вече поотпуснал се от усешането, че е сух, и с очакване за топлина и вино, които скоро щяха да дойдат. Чу някакъв шум откъм дъното на хана, зад стълбището, и се обърна, като изписа на лицето си вежлива физиономия. Даваше си сметка, че в момента едва ли изглежда представително, пък и това, че пътуваше пеш, само с един временно нает слуга, говореше, че не е особено заможен, но вече бе открил, че едно разрешително с неговото име, изящно изписано отгоре — името на Марциниан всъщност — и с личния печат и подпис не на кого да е, а на самия имперски канцелар, могат изведнъж да вдъхнат страхопочитание към особата му.
Но от задното стълбище не слезе ханджията, а само едно тъничко слугинче в зацапана, дълга до коленете кафява туника, босоного и жълтокосо, понесло запечатана делва с вино, твърде тежка за него. Щом го видя, се закова на място и го зяпна с ококорени очи.
Криспин се усмихна леко, без да го притесни дързостта в погледай.
— Как ти викат, момиче?
Тя преглъгна, сведе очи и промълви:
— Коте.
Той се ухили.
— И защо?
Тя отново преглътна, сякаш й беше трудно да говори.