— Не знам — отрони най-сетне. — Някой е решил, че приличам на коте сигурно.
Очите й не се откъсваха от пода след онзи първи, открит поглед. Криспин се сети, че цял ден не е говорил с никого, освен да нареди нещо на Варгос. Беше странно, не знаеше как да се чувства от това. Знаеше, че иска баня, а не да си приказва с някакво слугинче.
— Не приличаш. Е, а какво ти е истинското име тогава?
При този въпрос тя вдигна очи и отново ги сведе.
— Кася.
— Е, Кася, тичай да ми намериш ханджията. Мокър съм отвън и сух отвътре, и да не си и помислила да ми казваш, че няма да се намерят свободни стаи.
Тя не помръдна. Продължи да се взира в пода, притиснала до корема си тежката делва, придържаше я отдолу с две ръце. Беше съвсем млада, много слабичка, с раздалечени сини очи. От някое северно племе явно. Иниции или някое от другите. Зачуди се дали го е разбрала, шегата му — бяха си говорили на родийски. Тъкмо се канеше да повтори молбата си на сарантийски, без остроумието, когато тя си пое дъх.
— Те ще ме убият утре. — Само това каза, съвсем ясно този път. И вдигна очи към него. Очите й бяха огромни, дълбоки като гората. — Ще ме отведеш ли?
Предната нощ Загнес от Сарника дори не поиска да доизслуша молбата й.
— Толкова ли си проста? — кресна й, избута я от леглото и тя се просна на голия под. Беше студен, макар огньовете на кухнята да грееха точно под него. — Какво общо, в святото име на Джаг, мога да имам с едно купено момиче от Саврадия?
— Готова съм да правя всичко, което пожелаете — проплака тя и коленичи до леглото; мъчеше се да надвие сълзите си.
— Разбира се, че ще си готова. Не това е въпросът. — Загнес беше наистина притеснен.
Не беше от молбата да я купи и да я отведе със себе си. Имперските куриери бяха свикнали с такива молби. Трябваше да е заради мотива й. Точно заради този спешен, особен мотив. Но тя трябваше да му го каже… иначе за него изобщо нямаше да има никаква причина дори да го обмисля, наред с всички други обичайни молби. Казваха, че бил добър човек…
Не достатъчно добър, изглежда. Или не достатъчно глупав. Беше пребледнял; беше го изплашила истински. Полуоплешивял дебел мъж, вече не млад. Съвсем не жесток, просто благоразумно отказваше да се забърква в подмолния живот на едно саврадийско село, та дори той да включваше забраненото жертвоприношение на момиче на един езически бог. Навярно точно заради това. Какво щеше да се случи, ако донесеше за тази история на духовниците или във военния лагер източно от тях? Разследване, задаване на въпроси, навярно на болезнени въпроси — дори на фатални, — защото това бяха въпроси на святата вяра. Строги мерки срещу възраждащото се езичество? Разгневени клирици, войници, настанени в селото, наложени наказателни данъци? Моракс и другите можеше да бъдат наказани; ханджията можеше да бъде изгонен от службата си, да му отрежат носа, да му отсекат ръцете.
И край на толкова доброто обслужване, на най-топлите стаи в този хан или в другите в Саврадия за Загнес от Сарника. Вестите по главните пътища се разнасяха бързо, а никой никъде не обича доносниците. Той беше имперски куриер, но прекарваше повечето си дни — и нощи — далече от Сарантион.
И всичко това заради едно слугинче? Как изобщо беше могла да очаква, че ще й помогне?
Не беше очаквала. Но и не искаше да умре, а в момента възможностите й за избор се стесняваха.
— Върни се в леглото — каза й грубо Загнес. — Ще замръзнеш на пода и никаква работа няма да ми свършиш. Винаги ми е студено напоследък — добави с неискрен смях. — Твърде много години изкарах на пътя. Време ми е да се пенсионирам. И щях да го направя, ако жена ми не беше вкъщи. — Нов фалшив, неубедителен смях. — Момиче, сигурен съм, че се плашиш за нищо. Моракс го познавам от години. Вас момичетата винаги ви е страх от сенките, когато този глупав… когато този ден наближи.
Кася мълчаливо се качи в леглото и се шмугна гола под завивката до него. Той леко се отдръпна. Нищо изненадващо, помисли си тя с горчивина. Кой разумен мъж щеше да иска да спи с момиче, белязано за Лудан на Гората? Свещената й смърт можеше да се прехвърли направо на него.
Не беше това обаче. Загнес като че ли беше по-прозаичен тип.
— Краката ти са студени, момиче. Разтрий ги там нещо. И ръцете ти. Все ми е студено.
Кася издаде някакъв странен звук: наполовина смях, наполовина подновено усилие да надвие паниката си. Послушно потърка стъпалата си едно в друго, мъчеше се да ги загрее, за да може да стопли мъжа до себе си. Чуваше вятъра отвън и как един клон заблъска по стената. Облаците бяха дошли, с дъжд. Без луни.
Изкарала беше нощта с него. Той не й беше посегнал, дори с ръка. Остана да лежи плътно до нея, свит на кравай като дете. Беше лежала будна и вслушана във вятъра, в блъскащия в стената клон и ромона на дъжда. Утрото щеше да дойде, после нощта, а на следващия ден щеше да умре. Изненадващо беше за нея как можа да оформи в ума си тази последователност, тази мисъл. Зачуди се дали ще може да убие Деана, преди да я вържат или зашеметят. Искаше й да можеше да се помоли, но не беше отраснала с вярата в Джад на Слънцето и никакви молитви към него не й идваха на ума. От друга страна, как се молеше една жертва на бога, на когото я поднасят? Какво можеше да помоли Лудан? Да е мъртва, преди да я насекат на парчета? Или каквото там правеха тук, на юг. Тя дори не знаеше. Стана много преди спящия куриер в тъмния влажен мраз преди разсъмване. Навлече си разтреперана долните дрехи и туниката и слезе в кухнята. Все още валеше. Чу звуци откъм двора: конярчетата приготвяха свежите коне за имперските куриери и товарни коне и мулета за онези, които си бяха купили или наели. Взе наръч дърва от задната стаичка, после донесе още два и коленичи да накладе огъня в кухнята. Деана също слезе, прозяваше се, и отиде да направи същото за огъня в гостната. Имаше нов оток на едната буза.