Моракс изглеждаше слисан. Биваше го в това.
— О, боже, боже! Тъкмо приготвяме вечерята, добри господине. Както виждате, ханът днес е препълнен, а работната ни ръка не достига. С прискърбие ще трябва да ви кажа, че няма да можем да ви осигурим баня веднага. Това е само един скромен провинциален хан, добри господине. Коте, марш да отнесеш това вино в кухнята. Веднага!
Червенобрадият мъж вдигна ръка. Държеше свитък пергамент. И монета, забеляза Кася.
— Още не сте ми поискали разрешителното, ханджийо. Пропуск. Хайде, прочетете го. Не се съмнявам, че ще разпознаете подписа и печата на самия канцелар в Сарантион. Разбира се, сигурно немалко от гостите ви притежават разрешителни, подписани от самия Гесий.
Червендалестото лице на Моракс стана костено бледо.
Щеше да е почти смешно, но Кася се побоя, че всеки миг ще изтърве делвата. Разрешителните се подписваха от имперски служители в различните градове или от низши офицери във военните лагери, не от Имперския канцелар. Усети се, че е зяпнала. Кой беше този мъж? Намести глинената делва по-удобно. Ръцете й трепереха от тежестта й. Моракс се пресегна и взе свитъка — и монетата. Разгъна разрешителното и зачете, устните му замърдаха с думите. Вдигна глава, ококорил очи, без да може да скрие изумлението си. Цветът му бавно се възвръщаше. Монетата сигурно също беше помогнала.
— Вие… слугите ви, за които споменахте, навън ли са, добри ми господине?
— Само един. Взех го на границата да ме отведе до Тракезия. Има си и причини, поради които Гесий и императорът са решили да пътувам с по-малко показност. Вие поддържате имперски хан. Ще ме разберете. — Червенобрадият се усмихна леко и сложи пръст на устните си.
Гесий. Канцеларът. Този мъж го споменаваше по име и имаше разрешително с личния му печат и подпис.
Сега вече Кася започна да се моли, мълчаливо. На никой бог поименно, но с цялото си сърце. Ръцете й трепереха. Моракс я беше отпратил в кухнята. Обърна се да тръгне.
Видя, че Моракс върна височайшето разрешително. Монетата я нямаше. Кася така и не се беше научила да проследява движението, с което такива подаръци изчезваха от дланта на Моракс. Той се пресегна, спря я с ръка на рамото й.
— Деана! — ревна господарят, щом я видя да минава през гостната, и Деана бързо остави наръча дърва на пода и притича. — Отнеси тази делва в кухнята и кажи на Бреден да качи най-голямото корито в стаята над нея. Коте, ти ще занесеш гореща вода от казана горе с Бреден. Веднага. Двете ще приготвите банята. И на бегом, да не изстине. После ще обслужиш негово благородие скъпия ни гост. Ако се оплаче и за най-малкото нещо, ще те заключа в избата цяла нощ. Ясен ли съм?
— Не ме наричайте ваше благородие, ако обичате — каза кротко мъжът с рижата брада. — Имам причина да пътувам така, запомнете.
— Разбира се — отвърна Моракс, и се сгъна на две. — Разбира се! Простете ми! Но как да ви нари…
— Марциниан е достатъчно — каза мъжът. — Марциниан от Варена.
„Мишки и кръв! Какво правиш?“
„Не съм сигурен — искрено отвърна Криспин. — Но ми трябва помощта ти. Разказът й достоверно ли ти звучи?“
Линон, след първоначалната свирепост, изведнъж клюмна унило. И след ненадейното мълчание отвърна: „Вярно е всъщност. По-вярното е, че трябва да стоим настрана от това. Криспин, в Деня на мъртвите не бива да се забъркваш“.
„Знам. Понеси го с мен. Помогни, ако можеш“.
Погледна дебелия, отпуснал рамене ханджия и каза на глас:
— Марциниан е достатъчно. Марциниан от Варена. — Замълча и добави доверително: — И ще съм благодарен за дискретността ви.
— Разбира се! — извика ханджията. — Аз съм Моракс и съм изцяло на вашите услуги, драги… Марциниан. — Дори намигна. Алчен тип.
„Най-хубавата стая е над кухнята — каза в ума му Линон. — Съобразява се с молбата ти“.
„Познаваш ли този хан?“
„Познавам повечето по този път, имбецил. Вкарваш ни в опасни води“.
„Пътувам към Сарантион. Разбира се, че ще ни вкарам“, отвърна кисело Криспин. Линон изсумтя безмълвно и затихна. Друго момиче, със зачервен оток на едната буза, беше взело делвата от жълтокосото. И двете бързо излязоха.
— Мога ли да ви предложа от най-доброто ни кандарийско червено за вечерята ви? — рече ханджията, събрал длани, както сякаш имаха навика да правят всички ханджии. — Малко ще ви излезе отгоре, разбира се, но…