— Имате кандарийско? Би било чудесно. Донесете го неразредено, с кана вода. Каква е вечерята ви, Моракс? „Ах, какви благородия сме днес!“
— Имаме чудесни селски наденички, наше производство. Или пилешка яхния, сега се готви.
Криспин заложи на яхнията.
Докато се качваше към стаята над кухнята, се опита да разбере защо всъщност беше направил всичко това. Не може да измисли ясен отговор. Всъщност нищо не бе направил. Все още. Но му хрумна, с нещо много близко до истинска болка, че за последен път беше видял този изпълнен с ужас ококорен поглед на лицето на по-голямата си дъщеря, докато майка й повръщаше кръв, преди да умре. А той не можеше да направи нищо. Побеснял, почти обезумял от мъка. Безпомощен.
— И вършат тази гнусотия из цяла Саврадия?
Беше гол в металното корито, свил колене до гърдите си. Най-голямото корито не се оказа особено голямо. Жълтокосото момиче го беше намазало с масло, не много опитно, и сега го търкаше с груб парцал поради липса на сюнгер. Линон лежеше килната на една страна на перваза на прозореца.
— Не. Не, господине. Само тук, в южния край на Стария лес… Елшовия лес, както му викаме… в северния край. Има две дъбрави, посветени на Лудан, бога… на горите. — Гласът й беше тих, почти шепот. Всичко се чуваше през тези стени. Като говореше на родийски, се запъваше. Той превключи на сарантийски.
— Джадитка ли си, момиче?
Тя се поколеба.
— Вкараха ме в Светлината миналата година.
Търговецът на роби, несъмнено.
— И Саврадия е джадитска, нали?
Ново колебание.
— Да, ваше благородие. Разбира се, ваше благородие.
— Но тези езичници още взимат млади момичета и… правят каквото там правят с тях? В провинция на империята?
„Криспин. По-добре да не знаеш за това“.
— Не и на север, господарю — отвърна момичето. Затърка ребрата му. — На север крадец или жена, хваната в прелюбодейство… някой, който вече е осъден на смърт, го обесват на божието дърво. Само бесят. Нищо… по-лошо.
— Аха. По-умерено варварство. Разбирам. И защо тук е различно? Няма ли достатъчно крадци и прелюбодейки тук?
— Не знам. — Не реагира на сарказма му. Нечестно беше от негова страна, помисли Криспин. — Сигурна съм, че не е това, ваше благородие. Но… може би Моракс използва това, за да е в мир със селото. Той… позволява на пътници без разрешителни да отсядат, особено есен и зиме. Заради това е богат. Селските ханове страдат. Може би това е начинът за него да се спогоди с тях. Дава им по някоя от робините си. За Лудан.
— Стига. Ослепително явно е, че никой тук не те е учил как да изтъркаш човек. В името на Джад! Имперски хан без сюнгер? Позор. Подай ми суха кърпа, момиче. — Криспин усещаше как в него кипва познатият, неудържим гняв и се постара да смекчи гласа си. — Чудесна причина да се убие робиня естествено. Отношенията със съседите.
Тя се изправи и припряно му донесе кърпа — всъщност жалко подобие на кърпа. Това не беше банята му във Варена. Самата стая беше невзрачна, но с прилични размери и от кухнята долу като че ли наистина идваше малко топлина. Вече беше забелязал, че вратата има от новите железни ключалки, с бронзов ключ. Търговците сигурно харесваха това. Моракс си знаеше работата, и законните й, и незаконните й страни. Сигурно беше забогатял — или беше на път да забогатее.
Криспин сдържа гнева си, мъчеше се да помисли.
— Прав бях долу, нали? Че тази нощ тук има хора без разрешителни?
Изправи се, излезе от коритото и водата закапа по пода. Тя се беше изчервила, притеснена и видимо уплашена. Това само още повече го ядоса. Дръпна кърпата от ръцете й, избърса косата и брадата си, после я уви около слабините си и изруга, ухапан от някаква пълзяща твар в кърпата.
Момичето стоеше до него, непохватно отпуснало ръце и навело очи.
— Е? — отново строго попита той. — Отговаряй. Прав ли бях?
— Да, ваше благородие. — Заговореше ли на сарантийски, който явно разбираше много по-прилично, изглеждаше умна за робиня, а в сините й очи имаше живец, щом ужасът избягаше от тях. — Повечето са незаконни. Есента е тих сезон. Ако дойдат бирници или войници, той ги подкупва, а имперските куриери пътуват твърде често насам-натам, за да се оплачат… стига да не ги оставят навън заради други гости. Моракс добре се грижи за куриерите.
„Сигурна съм, че се грижи. Познавам го тоя тип хора. Всичко срещу пари“.
Криспин кимна разсеяно, съгласен с птицата, но бързо се овладя. Почна да се облича. Извади сухи дрехи от пътната си торба — мокрите му връхни дрехи бяха останали да се сушат при един от огньовете долу.
„Тихо, Линон. Мисля!“
„Всичките сили да се съберат да ни опазят дано!“