Бе започнало да става все по-лесно да не обръща внимание на подобни заяждания. Днес обаче Линон се държеше някак странно. Криспин остави това за по-късно, заедно с по-дълбокия въпрос — защо изобщо се въвличаше в тази история. Роби умираха из империята всеки ден, насилваха ги, пребиваха ги с камшици, продаваха ги… правеха ги на наденици. Криспин поклати глава: нима наистина беше толкова глупав, че тази нелепа връзка между уплашеното момиче и дъщеря му можеше да го завлече в един свят, в който не съществуваше безопасно място? Нов труден въпрос. За по-късно.
В онези хубави времена, когато все още го радваха разни неща, умът му винаги беше обичал да разгадава ребуси. В работата, както и на игра. Докато замисля стенна мозайка, докато играе комар в любимата си бавя. Сега, докато бързо се обличаше в предвечерния студ, се улови, че се опитва да подреди плъзгащите се късчета информация в ума си като тесери, за да получи картина. Завърташе ги, накланяше ги като стъкълца, за да улови светлината с ъглите им.
„Какво ще й направят?“, попита импулсивно.
Този път Линон помълча толкова дълго, че той си помисли, че птицата е решила да го пренебрегне. Обу си сандалите; изчакваше. Когато се появи в ума му, гласът й беше хладен, равнодушен, много различен от гласа й досега.
„Сутринта ще й дадат маковия сок с каквото там пие. Ще я предадат на оногова, който дойде за нея. От селото сигурно. Ще я отведат. Понякога ги чифтосват с животни, за плодородие и за късмет на ловците, понякога го вършат самите мъже, един след друг. Носят маски на животни. След това жрец на Лудан изтръгва сърцето й. Може да е ковач или хлебар в селото. Или е ханджията долу. Няма как да го разберем. Смята се за добра поличба, ако остане жива, докато не й извадят сърцето. Сърцето го заравят в нивите. Одират й кожата, като нечистотията на живота. После я обесват за косата на свещеното дърво в мига, в който слънцето залезе, та Лудан да вземе своето“.
— Свети Джад! Но може да си толкова…
„Млъкни! Имбецил! Казах ти, че е по-добре да не знаеш!“
Момичето го гледаше стъписано. Криспин я изгледа с яд и тя наведе очи, вече обзета от друг вид страх.
Отвратен, невярващ, Криспин отново заигра с ребуса с част от ума си, мъчеше се да се успокои. Завъртя стъклените късчета да улови светлината. Макар да бе смътна, несигурна светлина, като от свещи, лъхнати от вятър, или на зимно слънце през тесен прозорец.
„Не мога да ги оставя да я убият така“, каза в ума си на Линон.
„Аха! И нека закънтят войнишките барабани! Гай Крисп от Варена, храбрият позастарял герой! Не можеш ли? Не разбирам защо. Просто ще си намерят някоя друга. И ще те убият затова, че си се опитал да се намесиш. Кой си ти, майсторче, че да заставаш между един бог и неговата свята жертва?“
Криспин беше привършил с обличането. Седна на леглото. То изскърца.
„Не знам как да отговоря на това“.
„Не знаеш, разбира се“ — отвърна Линон.
Момичето прошепна:
— Господарю. Ще правя всичко, което поискате, винаги.
— Че какво друго прави една робиня? — сопна се той разсеяно. Тя потрепери, все едно я беше ударил. Криспин вдиша дълбоко.
„Трябва да ми помогнеш“ — каза на птицата. Ребусът се беше оформил, колкото и жалък да изглеждаше. Криспин се размърда на леглото, то заскърца отново. „Ето какво…“
След няколко мига обясни на момичето какви стъпки трябва да предприеме, ако иска да преживее утрешния ден. Постара се да говори убедително, все едно знае какво прави. Това, което беше почти непоносимо, бе светлината, появила се в очите му, докато говореше, и тя разбра, че ще се опита да я спаси. Толкова много искаше да оцелее. Желанието да живее я изгаряше отвътре.
Беше казал на Марциниан, че не изпитва никакво истинско желание за каквото и да било, дори за живот. Може би, помисли Криспин, тъкмо това го правеше идеалния човек за подобна глупост.
Прати момичето долу. Тя първо коленичи пред него, като че ли искаше да каже нещо, но той я спря с поглед и посочи вратата. След като Кася излезе, Криспин поседя още малко, после стана и се зае с това, което искаше да е нагласено в стаята.
„Сърдита ли си?“, попита изведнъж Линон и сам се изненада.
„Да“, отвърна след малко птицата.
„Ще ми кажеш ли защо?“
„Не“.
„Ще ми помогнеш ли?“
„Аз съм само една кожа и тенекия, както каза някой веднъж. Всъщност повече пъти. Можеш да ме ослепиш, оглушиш, да ме накараш да млъкна само с мисъл. Какво друго мога да направя?“
Докато слизаше по стълбите към шума и топлината на гостната Криспин погледна през прозорчето. Навън съвсем се беше стъмнило, гората се губеше в черно. Пак не се виждаха облаци, луни и звезди. Трябваше да слезе с нищо друго наум освен с очакване за хубаво червено от Кандария и скромни надежди за добра пилешка яхния. Но всяка сянка, всяко движение в сенките зад надрасканото прозорче носеше аура на смъртна заплаха. „Смята се за добра поличба, ако остане жива, докато не й извадят сърцето“.