Търговецът от Мегарион се опита да възрази, но Криспин му намигна, стисна момичето за задника, докато то взимаше ключа, и се засмя.
— Стаята не е много далече за млади крачета! Кой знае, може и около мене да ги увие по-късно. — Един от синовете на търговеца се изкикоти смутено, преди ужасно да се изчерви под свъсения поглед на баща си.
Един карчит на маса в другия край на помещението се изсмя високо и вдигна към тях халбата си. Криспин си беше помислил, още когато влезе, че тъкмо някой от тяхната група може да се изсули и да се качи горе. Беше приказвал достатъчно високо, за да чуят… но те, изглежда, пиеха здраво още от следобеда и двама от тях хъркаха силно, подпрели глави на масата между храната.
Отегченият нацупен племенник на Ерит, с тънките устни и дългите шавливи ръце, беше казал, че отива до клозета. Не отиваше там. Криспин беше сигурен в това. Той беше рибата и беше захапал куката.
„Щом влиза в стая с намерение да краде, заслужава това, което го чака“, каза си Криспин. Беше съвсем трезвен — нали беше разлял или черпил с повечето си вино. Изведнъж обаче му хрумна, преди да е успял да я прогони, мисълта, че сигурно някъде има една майка, която обича този младеж.
„Дойде“, каза Линон от стаята горе.
Тя тръгна нагоре по стълбището, този път забързана, покрай факлите по стената, пламъците им потреперваха от преминаването й и хвърляха неравна светлина зад и под нея. Държеше ключа. Сърцето й туптеше силно, но този път — другояче. Този път имаше надежда, колкото и смътна да беше. Там, където е царял пълен мрак, светлината на една свещ променя света. Нищо не можеше да се види през прозорците. Чуваше воя на вятъра.
Стигна горе и тръгна право към последната стая — тази над кухнята. Вратата беше отворена. Беше й казал, че навярно ще е така. Не беше обяснил защо. Каза само, че ако види някого вътре, щом я изпрати горе, който и да е, да направи точно каквото й е заръчал.
Влезе и спря. Видя стреснато обръщаща се в тъмното фигура. Чу го как изруга. Не виждаше лицето му.
Запищя, както й беше казал червенобрадият.
Силният писък отекна из целия хан. Чуха се дори в шумната гостна. Във внезапно настъпилата мъртва тишина отчаяният вик прокънтя ясно:
— Крадец! Помощ!!!
— Джад очите му да изгори! — изрева червенобрадият и скочи. Моракс притича от кухнята и забърза към стълбите. Но художникът необяснимо защо хукна в обратна посока. Грабна дебелия си кривак, подпрян на стената до вратата, и изхвърча в черната нощ.
„Мишки и кръв! — изруга Линон. — Скачаме!“
„Къде?“, попита в паника Криспин, докато ставаше и ругаеше крадеца за пред другите.
„Къде мислиш, имбецил? В двора под прозореца. Побързай!“
Писъкът на нещастното момиче му беше изкарал ума, това беше бедата. Беше прекалено силен, прекалено изпълнен с… пронизващ ужас. Нещо сурово и грубо имаше в този ужас, далеч надхвърлящо това да зърнеш крадец в стая на горния етаж. Но Телон нямаше време да премисли защо; само да разбере, почти моментално след като направи грешката си, че просто трябваше да се обърне спокойно към нея и със смях да й заповяда да донесе светлина, за да може по-лесно да намери имперското разрешително, та родиецът да го покаже на чичо му, както беше обещал. Щеше много лесно да оправдае нахлуването си с обяснение как, по импулс, от желание да помогне, е влязъл в стаята. Беше почтен човек, пътуваше с почтена група търговци. Какво друго можеше да си въобрази който и да било?
Това трябваше да направи.
Но вместо това, обзет от паника, със свит стомах, и понеже знаеше, че тя не може да го види ясно в тъмното, и вкопчен в тази спасителна мисъл, грабна кожената пътна торба от леглото, с документите, парите и нещо като украшение, щръкнало наполовина от торбата, и драсна към прозореца. Удари с все сила дървените кепенци, метна крака през перваза и скочи.
Кураж трябва, за да скочиш в тъмното. Нямаше представа на какво може да се натъкне долу в двора. Можеше да си счупи крак или дори врата. Нищо не счупи, само затъна до колене в купчина тор. Задържа торбата, бързо се изправи и се затътри през разкаляния двор към плевника. Умът му работеше трескаво. Ако пуснеше торбата в сламата, можеше на бегом да се върне пред хана и да поведе гонитбата по пътя на крадец, когото е зърнал на връщане от клозета след писъка на момичето. После можеше да прибере торбата — или по-ценните неща в вея, — преди да си тръгнат.
Беше добра стратегия, породена от бърза мисъл и остър ум.
Ако не беше паднал от удар, който го зашемети и едва не го уби, докато завиваше към сянката на плевника под пълзящите по небето облаци и няколкото смътно блещукащи звезди, сигурно щеше и да проработи.