„Имбецил! За малко да ме удариш!“
„Научи се да залягаш! — сопна се Криспин. Едва дишаше. — Съжалявам. Не виждам добре“. Имаше съвсем смътна светлина, прозираща от затворените прозорци на гостната.
Извика:
— Насам! Спипах го! Светлина, всички да гниете дано! Светлина, в името на Джад!
Мъжки викове, объркани гласове, разнородна реч, някой дрезгаво изрева нещо на непознат език. Горе някъде се появи запален факел — да, на отворените кепенци на неговата стая. Чу приближаващи се стъпки и шумни гласове, щом мъжете от гостната и слугите от другата страна се изсипаха от входната врата и затичаха към него. Голяма врява за една обикновена мокра есенна нощ.
Криспин мълчеше, загледан надолу на светлината на единствения факел горе и после — на постепенно усилващия се оранжев блясък, когато мъжете го наобиколиха с факли и светилници в ръце.
Племенникът на търговеца лежеше в краката му, черна струйка, сигурно кръв, се стичаше от слепоочието му и капеше в калта. Кожената дръжка на торбата беше усукана около едната му ръка.
— Джад да ни опази! — рече Моракс, задъхан от изтощение. Беше тичал нагоре по стълбите и после пак надолу. Кражба в хан едва ли беше нещо нечувано, но това бе малко по-различно. Това не беше слуга или роб. Криспин, докато се бореше да надвие сложните чувства и с пълното съзнание, че са едва в началото на онова, което трябваше да се свърши тук, се обърна и видя как уплашеният поглед на ханджията се мести от неговото лице към това на търговеца Ерит, който стоеше над тялото на племенника си и гледаше безизразно.
— Мъртъв ли е? — най-сетне попита той. Не коленичи да провери сам, забеляза Криспин.
„Какво става? Не мога да видя! Той ме набута вътре!“
„Слушай тогава. Няма много за гледане. Но помълчи. Сега трябва да внимавам“.
„Ах, сега трябва да внимаваш? След като за малко не ме пръсна на парчета?“
„Моля те, мила“.
Хрумна му, че никога досега не беше казвал нещо такова на птицата. Сигурно и на Линон й хрумна същото, защото замълча.
Един от братовчедите коленичи и наведе глава над проснатия в калта младеж.
— Жив е — каза и погледна баща си. Криспин затвори за миг очи. Беше ударил силно, но не с всичка сила. Още държеше кривака.
Беше студено. Духаше северен вятър. Никой не бе имал време за наметала и мантии. Криспин усети жвакащата кал под обутите си в сандалите стъпала. Вече не валеше, макар вятърът да миришеше на дъжд. Нито една от луните не се виждаше, само тук-там по шепа звезди между забързаните на юг към невидимите планини облаци.
Криспин си пое дъх. Време беше да продължи и му трябваше публика. Погледна ханджията и каза с най-ледения си тоя — онзи, с който плашеше чираците:
— Искам да знам, стопанино, дали този крадец и всъщност цялата му група притежават разрешителни, позволяващи им да отседнат в имперски пощенски хан. Искам отговор веднага.
Настъпи внезапна, смутена тишина. Моракс чак се олюля. Точно това не беше очаквал. Отвори уста, но от тях не излезе и дума.
Чуха се нови гласове. Идваха още хора, от тъмното към кръга от факли. Криспин погледна натам и видя момичето, Кася — двама от слугите в хана я бяха стиснали за лактите. Не бяха особено вежливи. Тя се опъваше, но те я влачеха напред.
„Какво става? Не мога да видя!“
„Водят момичето“.
„Изкарай я героят“.
„Разбира се. Защо мислиш, че я пратих горе?“
„Аха! Мислил си значи следобед“.
„Притеснително е, знам“.
— Пуснете я, да изгниете дано! — извика той на мъжете, които я дърпаха. — На това момиче дължа разрешителното си и кесията. — Пуснаха я веднага. Криспин видя, че е боса като повечето слуги.
Отново се обърна към Моракс и каза високомерно: — Не получих отговор на въпроса си, ханджийо. — Моракс отвърна с безпомощен жест и събра умолително длани пред гърдите си. Жена му изникна зад него. Очите й изгаряха: гняв без определена посока, но дълбок.
— Аз ще отговоря. Нямаме разрешително, Марциниан. — Беше Ерит, чичото. Тясното му лице беше пребледняло. — Есен е. Моракс е така добър да ни пуска при огнището си и да преспиваме, когато в хана има места.
— Но днес ханът е пълен, търговецо. Допускам, че добротата на Моракс си има цена и че тази цена не е в полза на Имперската поща. Аз ли трябва да плащам престоя ви — и престоя на племенника ви?
„О, добре! С една стрела ги наниза и двамата!“
„Линон! Шшт!“
Каишката на торбата си беше в ръката на племенника. Никой не беше посмял да я пипне. Проснат по гръб в калта, Телон от Мегарион не беше помръднал, откакто Криспин го беше повалил. Но вече дишаше равномерно и Криспин се поуспокои. Убийството не влизаше в плановете му, макар да беше съвсем наясно, че някой друг щеше да го направи. „На север бесят крадеца на божието дърво“. Тук той действаше бързо, малко време имаше за преценка, още по-малко да помисли защо изобщо го прави.