Криспин се подсмихна.
— Представа нямам какво ще му направят. Не ме интересува. Няма да съм тук да го видя. Императорът ме е поканил и няма да се бавя — дори за правосъдие и бесило. Но разбирам, че нашият добросърдечен Моракс, дълбоко разкаян затова, че ни изкараха навън в студа, предлага кандарийско вино на всички, които изпитват нужда от топлина. Прав ли съм, ханджийо?
Последва дрезгав смях и кимания. Криспин се усмихна по-широко.
„Пак много добре се оправи! Мишки и кръв! Нима ще съм принудена и да те уважавам?“
„Как иначе изобщо щяхме да се измъкнем от това?“
— Мъжо! Мъжо! — повтаряше припряно жената на ханджията. Лицето й беше пламнало, червено под светлината на факлите. Беше се вторачила в Кася, забеляза Криспин. Момичето изглеждаше объркано, слисано. Или това, или беше изключително добра актриса.
Моракс не се обърна към жена си. Вдиша треперливо, хвана Криспин за лакътя и го поведе малко настрани в тъмното.
— Канцеларът? Протоофициарият… — зашепна треперливо.
— Имат си по-неотложни грижи. Няма да ги безпокоя с това. Ерит възмездява риска ми от загуба, а ти продаваш момичето с всички подписани документи за компенсация. Гледай цената да е честна, Моракс.
— Ваше благородие, искате… точно това момиче, от всичките?
Едва ли бих могъл да ги използвам всичките, стопанино. Тази спаси кесията ми. — Усмихна се разбиращо. — Тя ти е любимката, така ли?
Ханджията се поколеба.
— Да, ваше благородие.
— Хубаво — отвърна живо Криспин. — Все пак редно е да загубиш нещо за наказание, макар и да е само една жълтокоса мома в леглото. Избери си някое друго момиче да му се качваш в тъмното, докато жена ти спи. — Млъкна и усмивката му се стопи. — Щедър съм, стопанино.
Беше, и Моракс го знаеше.
— Не раз… в смисъл, тя не е… Жена ми… — Ханджията замълча. Вдиша дълбоко. — Да, ваше благородие. — Понечи да се усмихне. — Наистина имам други момичета.
Криспин впрочем знаеше какво има предвид. „Казах ти“, прошепна Линон в ума му.
„Тук нищо не може да се направи“, отвърна той мълчаливо. В това имаше въпроси, на които не можеше да отговори. На глас каза:
— Сериозно говоря, Моракс… много честна цена за Ерит. И извади вино. Кандарийско.
Моракс преглътна и кимна нещастно. Криспин не изпита разкаяние. Скъпото вино щеше да е единствената истинска загуба за ханджията, а точно сега за Криспин беше необходимо другите гости на хава да изпитват добри чувства към него и Моракс да знае това.
Заваля. Криспин погледна нагоре. Тъмни облаци затулваха цялото небе. Гората беше на север, много близо, като мрачна сила. Някой се приближи към тях иззад факлите: едра, вдъхваща увереност фигура, с наметалото на Криспин в ръце.
— Всичко е наред, Варгос — каза Криспин. — Влизаме вътре. — Варгос кимна, гледаше бдително и строго.
Вдигнаха Телон от Мегарион и го понесоха към хана. Чичо му и братовчедите му вървяха до него; слуги носеха факли. Момичето, Кася, се задържа колебливо, а също и жената на ханджията, с отровния си поглед.
„Какво става?“
„Чу. Влизаме вътре“.
— Качи се горе, Коте — каза кротко Криспин, докато крачеше към светлия вход. — Продават те на мен. Вече нямаш задачи в този хан, разбираш ли? — В първия миг тя замръзна, ококорила очи, после кимна плахо като зайче. Трепереше. — Изчакай ме в стаята. Ще пийна малко хубаво вино, после ще се кача. Стопли леглото. И гледай да не заспиваш. — Важно беше да го каже небрежно; тя беше робиня все пак, купена по импулс — и не знаеше нищо повече от това.
— За виното, милорд? — Гласът на Моракс до рамото му беше тих, умолителен. — Кандарийско ли все пак? Ще е пълно разхищение за повечето от тях, ваше благородие. — Това, впрочем, беше вярно.
— Не ме интересува — ледено отвърна Криспин.
Което, впрочем, не беше вярно. Почти го заболя. Виното на остров Кандария беше прочуто, прекалено добро беше, за да се разхищава. При по-обичайни обстоятелства.
„Мишки и кръв, художнико. Все пак си имбецил. Знаеш ли какво означава това за утре?“
„Разбира се, че знам. Нищо не може да се направи. Няма да можем да останем. Разчитам на теб да ни опазиш всички“. Мислеше да го каже иронично, но не се получи точно така. Птицата не отвърна.
Някъде наблизо в гората имаше божие дърво, а утре беше Денят на мъртвите. А въпреки съветите на Зотик утре щяха да са далече оттук — и щяха да тръгнат на разсъмване, ако не и по-рано.
Влезе вътре с ханджията и прати момичето горе с ключа. Седна отново на масата си в гостната да изпие бутилка-две от виното, разредено благоразумно с вода, и да си спечели, доколкото може, добронамереността на онези, които щяха да споделят с него щедрата почерпка. Този път задържа кесията у себе си, с парите и разрешителното, и птицата също.