По някое време Ерит от Мегарион се появи, приключил срещата си с Моракс. Поднесе на Криспин документ, указващ, че момичето — робиня Касия, от инициите — вече е законна собственост на майстора художник Марциниан от Варена. Ерит настоя също да приключат с паричното възмездяване, за което се бяха разбрали. Криспин го остави да преброи съдържанието на кесията му; Ерит извади своята и постави същата сума на масата. Карчитските търговци ги гледаха, но бяха много далече, за да се чуе какво казват.
Ерит прие само една малка чаша от скъпото вино в израз на искрена добронамереност. Изглеждаше уморен и нещастен. Зареди наново куп извинения за безобразното поведение на племенника си и след малко стана да си ходи. Криспин също стана и си размениха вежливи поклони. Човекът се беше държал безукорно. Криспин всъщност беше разчитал точно на това.
Загледа документите и вече доста натежалата кесия на масата и отпи от виното. Очакваше търговците от Мегарион да са си тръгнали на заранта още преди него — стига да позволяха на племенника да си замине. Подозираше, че някои допълнителни разходи от страна на Ерит ще постигнат това, ако вече не го бяха направили. Усети, че неволно се надява да е така. Младежът беше пакостник, но пък несъмнено щеше да си изпати от семейството си. Криспин никак не държеше да се окаже виновникът, ако го обесят на някой езически дъб в Сарандия.
Огледа се. Живналите карчити и още неколцина други гости, сред които и един развеселен, облечен в сиво куриер, пиеха червеното кандарийско неразредено, лочеха го като бира. Постара се да не примижи от отвращение и вдигна чашата си за наздравица. Чувстваше се много далече от своя свят. Обичайните обстоятелства бяха останали далече назад, у дома, зад градските стени. Там, където трябваше да остане, да вае образи на красотата с такива материали, каквито има подръка. Тук нямаше красота.
Хрумна му, че не бива да оставя новата си робиня задълго сама, та макар и зад заключена врата. Нямаше да може да направи много, ако изведнъж се окажеше, че я няма. Качи се горе.
„Ще й го мушнеш ли?“ — изведнъж се изкиска Линон. Грубостта и малко надменният й глас го вбесиха. Не отвърна нищо.
Момичето беше заключило. Криспин почука и я повика. Познала гласа му, тя отключи и му отвори. Той влезе, затвори вратата и заключи. В стаята беше тъмно. Кася не беше запалила свещи, затворила беше кепенците и ги беше залостила. Дъждът трополеше отвън. Тя стоеше много близо до него, мълчеше. Изненадващо, той бе смутен от близостта й, все още се чудеше защо бе направил всичко това. Кася коленичи с шумолене, смътна женска фигура, после сведе глава да целуне крака му, преди да е успял да се отдръпне. Той бързо отстъпи назад, окашля се, не знаеше какво да каже.
Даде й най-горното одеяло от леглото и я прати да спи на слугинската постеля до отсрещната стена. Момичето така и не проговори. Той също — освен заповедта. Легна и дълго слуша дъжда. Мислеше за кралицата на антите, чийто крак самият той бе целунал, преди да започне това пътуване. Спомни си за жената на един сенатор и как чукаше на вратата му. В друг хан. В друга страна. Най-сетне заспа. Сънува Сарантион: как прави мозайка там, с ярки тесери и с всички скъпоценни камъни, които са му нужни — висок купол и гигантски дъб на него, бляскащи мълнии в гневно синьо небе.
Щяха ли да го изгорят на клада в Града за такова неблагочестие? Но това бе само сън. Никой не умира заради сънища.
Събуди се в тъмното, преди разсъмване. Огледа се объркано, после смъкна крака от леглото и мина по студения под до прозореца. Отвори кепенците. Дъждът беше спрял, но от покрива все още се стичаше вода. Беше надвиснала тежка мъгла; едва виждаше двора долу. Там се бяха раздвижили хора — Варгос щеше да е сред тях, да приготвя мулето — но звуците бяха приглушени и далечни. Момичето се беше събудило, стоеше до постелята си — бледа тънка фигура, като призрак, и го гледаше мълчаливо.
— Да тръгваме — каза той.
Скоро вече бяха на пътя, крачеха на изток сред загърнат в мъгла полусвят, а утрото идваше без слънчев изгрев. Беше Денят на мъртвите.
4.
Иницият Варгос не беше роб.
Много от слугите под наем в пощенските ханове по главните имперски пътища бяха, разбира се, но Варгос бе избрал тази работа по своя воля и не пропускаше да го изтъкне на онези, които се обръщаха към него неправилно. Беше подписал втория си петгодишен договор с Имперската поща преди три години, носеше си копие от документа, макар да не можеше да чете, и прибираше заплатата си два пъти в годината, в добавка към гарантирания му подслон и храна. Не беше много, но през годините си беше купувал на два пъти нови ботуши, вълнено наметало, няколко туники и есперански нож и можеше да похарчи някой и друг меден фолис за блудница. Имперската поща предпочиташе роби естествено, но те не достигаха, след като император Апий бе предпочел да усмири северните варвари, вместо да ги покори, а яки мъже винаги се търсеха за свита по пътищата. Някои от тези яки мъже, включително Варгос, бяха северни варвари.