У дома баща му често изразяваше — обикновено с много разплискано пиво и блъскане с юмрук по масата — възгледите си за работенето или воюването за сарантийските дебелогъзи катамити, но Варгос не винаги се съгласяваше с него. Всъщност тъкмо след една такава дискусия беше напуснал селото, за да започне пътуването си на юг.
Не можеше вече да си спомни подробностите от онзи спор — нещо свързано със суеверие за оране под пълна синя луна, — но спорът беше завършил с това, че старият, от чийто череп капеше кръв, най-преднамерено дамгосваше едната буза на Варгос с ловджийски нож, докато братята и братовчедите на Варгос много въодушевено го държаха затиснат на земята. Варгос, въпреки цялата си яростна, дори оскърбителна съпротива по онова време, по-късно бе принуден да признае пред себе си, че може би си беше заслужил белега. Наистина, сред инициите не беше много прието син да пребие баща си почти до смърт с цепеница в хода на земеделски диспут.
Предпочел беше обаче да не се задържа за повече дебати или семейни наказания. Все пак извън селото им имаше цял един огромен свят — и твърде малко в самото село за най-малкия син. Същата пролетна нощ беше излязъл от къщата, двете почти пълни луни бяха високо над току-що засетите ниви и гъстите, добре познати му лесове, и беше понесъл нарязаното си лице към далечния юг, без да поглежда назад.
Очаквал беше, разбира се, да се включи в имперската армия, но някой в една крайпътна каупона спомена, че предлагали служба в пощенските ханове, и Варгос помисли, че може да я опита за някой и друг сезон.
Това беше преди осем лета. Удивително, като си помисли човек: как набързо взети решения се превръщат в живота, който живееш. Оттогава бе понатрупал още доста белези, защото пътищата си бяха опасни и в Сарандия гладни хора много лесно се превръщаха в разбойници, но работата го устройваше. Той обичаше откритите пространства, нямаше един-единствен господар, пред когото непрекъснато да чука чело с кокалчетата на пръстите си, а и не споделяше дълбоката до костите омраза на баща си към империите — било то сарантийската или старата в Батиара.
Макар да го знаеха като саможив човек, вече си беше завъдил познанства във всеки пощенски хан и крайпътна таверна от границата с Батиара до Тракезия. Това означаваше прилично чиста слама за спане или нар, място край огън понякога, храна и бира, а и някои от момичетата бяха достатъчно отстъпчиви, стига да не са им заповядали да свършат нещо друго. Помагаше това, че е от свободните и може да предложи някоя и друга монета. Никога не беше напускал Саврадия. Повечето слуги на Имперската поща се задържаха в своите провинции, а Варгос никога не беше изпитвал и най-малкото желание да се скита по-надалече от мястото, където вече се бе озовал преди осем години с плувнала в кръв буза.
До тази сутрин, в Деня на мъртвите, когато червенокосият родиец, който го беше наел от хана на Лаузен при границата, не пое в мъглата от хана на Моракс с момичето робиня, белязано за дъбовия бог. Варгос беше приел джадитската вяра преди години, ала това не значеше, че човек от северните краища на Елшовия лес не може да отгатне кой е нарочен за дървото. Тя самата беше от инициите, продадена на търговец на роби, навярно от някое село или ферма близо до неговото. В очите й, а и в погледите, хвърляни й от някои от мъжете и жените в хана на Моракс, Варгос беше разчел знаците предната нощ. Никой не беше казал и дума, но и не беше необходимо. Знаеше кой ден предстои.
Обръщането във вярата в бога на слънцето — наред със спорната вяра в светостта на Хеладик, смъртния божи син — за Варгос беше искрено, впрочем. Молеше се всяко утро и всяка вечер, палеше свещи в параклиси за Блажените жертви, постеше в дните, нарочени за пости. И дълбоко не одобряваше старите обичаи, които бе изостави: дъбовия бог, житната дева, безкрайната като че ли жажда за кръв и за сърца, изяждани сурови. Но никога не бе и сънувал да се намеси и определено не го беше направил в другите два случая, когато се беше оказал на същия ден у Моракс, близо до южното божие дърво.
Не е моя работа, казваше си, доколкото тази мисъл изобщо му хрумваше или ако някой друг повдигнеше въпроса. Един слуга не вика имперската армия или духовниците да прекратят езическо жертвоприношение. Не и ако държи да продължи да живее и работи на този път. А какво беше едно момиче за цяла година, при толкова много? Беше имало чума две лета поред. А и между тях смъртта властваше навсякъде.