Червенокосият батиарец не му беше споменал нищо. Просто беше купил момичето — или беше принудил друг да му го купи — и сега го отвеждаше, за да му спаси живота. Изборът му можеше да е случаен, съвпадение, но не беше така и Варгос го знаеше.
Бяха намислили да останат тук за две нощи, за да избегнат пътуването в този ден.
Така щеше да постъпи всеки що-годе благоразумен човек по пътищата на Саврадия в Деня на мъртвите. Но късно снощи, преди да се качи в стаята си след изключително странното залавяне на крадеца, Марциниан от Варена повика Варгос навън в коридора от постелята му в слугинската стая и му каза, че в края на краищата тръгват на другия ден преди разсъмване, с момичето.
Варгос, колкото и мълчалив да беше, не можа да се сдържи да не попита:
— Утре?
Родиецът, неочаквано трезвен въпреки всичкото вино, което шумно бяха изпили в другата стая, го изгледа продължително в смътно осветения коридор. Трудно беше да се види изражението му под буйната брада и в сенките.
— Не мисля, че е безопасно да се остава тук — отвърна той сдържано. — След това, което се случи.
Навън съвсем не беше безопасно, помисли Варгос, но не го каза. Решил беше, че червенобрадият може да го изпитва или да се опитва да му каже нещо, без да го облича в думи. Но не бе подготвен за онова, което последва.
— Утре е Денят на мъртвите — предпазливо продължи Марциниан. — Няма да те принуждавам да тръгнеш с нас. Не ми го дължиш. Ако предпочиташ да останеш, ще те освободя драговолно и ще си наема друг човек, когато мога.
Това нямаше да е утре, знаеше Варгос. Щяха да последват искрени съжаления, но утре никой нямаше да е свободен да замине с художника. Дори за цяла шепа сребърни солиди.
Никой нямаше да е длъжен.
Навремето Варгос беше взимал по някое и друго бързо решение. Поклати глава.
— Поискахте човек, който да дойде с вас до тракезийската граница. Ще съм готов с мулето преди сутрешните молитви. Когато се съмне, светлината на Джад ще ни види на пътя.
Батиарецът не беше от онези, които лесно се усмихват, но се усмихна кратко и сложи ръка на рамото му, преди да тръгне нагоре по стъпалата. И пак преди да тръгне, каза:
— Благодаря ти, приятелю.
За осем години никой не му беше предлагал да го освободи така и никой не беше казвал „благодаря ти“ на нает за кратък срок слуга само защото изпълнява — или продължава да изпълнява — договорената служба.
Това означаваше две неща, реши накрая Варгос, легнал отново на тесния нар, след като сръга с лакът хъркащия до него тракезиес. Едното беше, че Марциниан беше знаел точно какво прави, когато бе накарал търговеца да му купи онова момиче. А другото беше, че Варгос вече бе негов човек.
Заговори му куражът. Куражът на Джад, в неговата колесница, воюващ със студа и мрака под света, куражът на Хеладик, подкарал конете си гибелно високо, за да отнесе на хората огъня на баща си, и куражът на един самотен пътник, рискувал живота си за едно момиче, нарочено за дивашка смърт на другия ден.
Варгос беше виждал немалко прочути мъже за осемгодишната си служба на този път. Богати търговци, аристократи от самия далечен Град, в бели и златоткани одежди, войници в бронзова броня и плащове с цветовете на различни легиони, строги, изключително властни особи на божия служба. Преди няколко години самият Леонт, върховният стратег на всички имперски армии, беше минал с отряд от своята отбрана гвардия на връщане на изток от Мегарион. Тръгнали бяха към военния лагер до Тракезия, за да се отправят след това на североизток, срещу неспокойните племена на Москав. Варгос, сред гъстата човешка гмеж от мъже и жени, едва беше зърнал златиста коса, непокрита с шлем, докато хората крещяха в екстаз от двете страни на пътя. Това беше в годината след великата победа срещу басанидите отвъд Евбулос и след триумфа, даден от императора в чест на Леонт на Хиподрума. Дори в Саврадия бяха чули за това. От Родиас насам никой император не беше удостоявал стратег с такава процесия.
Но този художник от Варена, потомък на легионите, на родийците, на кръвта, която Варгос от дете се беше научил да мрази, бе извършил най-храброто нещо, за което бе чувал, предната нощ, както и сега. И Варгос щеше да го последва.
Едва ли щяха да стигнат далече, мрачно си помисли той. „Светлината на Джад ще ни види“, беше казал в коридора предната нощ. Нямаше кой знае каква светлина, когато поведоха мулето извън двора в черната гъста предутринна мъгла. Есенното слънце скоро щеше да се издигне пред тях — а те дори нямаше как да го разберат.