Излязоха от двора на хана в неестествена, приглушена тишина. Мъже — или по-скоро замъглените им очертания — стояха наоколо и ги гледаха. Никой не им предложи помощ, макар Варгос да се познаваше с всички тук. Не бяха вкусили никаква храна или пиене — по заповед на Марциниан. Варгос знаеше защо. Не беше сигурен Марциниан откъде го знае.
Момичето беше босо, загърнато във второто наметало на художника, качулката скриваше лицето й. Никакви други пътници не се движеха, макар че мегарионските търговци бяха напуснали по-рано, в пълна тъмнина, подкарали ранения на носилка. Варгос, вече буден, ги беше видял на тръгване, докато товареше мулето на светлината на факела. Днес нямаше да пътуват далече, но нямаха кой знае какъв избор, освен да тръгнат. Там, откъдето бе дошъл Варгос, заловеният крадец щеше да е безспорен кандидат за бесене на дървото на Лудан.
Виж, за тук не беше сигурен. Момичето го бяха нарочили. Можеше да изберат друго или можеше да не я пуснат, от страх, че ще ги сполети зло, ако го сторят. Нещата на юг бяха различни. Други племена се бяха заселили тук, други истории бяха наложили своя отпечатък. Щяха ли да убият него и батиареца, за да си я върнат? Почти със сигурност, ако я поискаха и двамата окажеха съпротива. Това жертвоприношение беше най-святото за годината в старата религия; всяка намеса можеше да изложи човек на сигурна смърт.
Варгос беше съвсем сигурен, че Марциниан ще окаже съпротива.
Изненадваше го донякъде, че изпитва същата сигурност и за себе си, хладен гняв, надвиващ страха. На излизане от двора минаха покрай коняря, Фарус, смътна фигура в мъглата. Фарус ги гледаше без подобаващото се почитание и макар Варгос да го познаваше от години, не се поколеба. Спря пред него само колкото да замахне нагоре с края на кривака си, силно, и да удари Фарус точно между краката, без дума да каже. Конярят изпищя и се срина в калта, стиснал с ръце слабините си, и зарита. Варгос се наведе в мъглата и промълви тихо в ухото му:
— Предупреждение. Остави я на мира. Намерете си друга, Фарус.
Изправи се и продължи, без да поглежда назад. Никога не поглеждаше назад. Още откакто бе напуснал дома си. Видя, че Марциниан и момичето са го зяпнали, загърнати в сенките над почти невидимия път. Сви рамене, изплю се на земята и изсумтя:
— Имам да му връщам.
Не знаеше дали щяха да разберат, че е лъжа, но винаги беше чувствал, че някои неща е по-добре да не се казват на глас. Не им каза например, че очаква да умре преди пладне.
Майка й често я наричаше еримицу, „умничката ми“, на тяхната си реч. Сестра й беше каламицу, което значеше „красивата ми“. А брат й беше, разбира се, сангари, „любимият ми“. Брат й и баща й умряха предното лято, телата им бяха покрити с гнойни черни отоци, кръв бликна от устата им, когато се опитаха да закрещят накрая. Заровиха ги в ямата с всички други. Есента, пред лицето на идващата зима, неизбежния глад и с две дъщери, майка й беше продала едната на търговците на роби: едната, която може би беше достатъчно умна, за да оцелее в суровия далечен свят.
Кася вече си беше спечелила име, което я правеше негодна за невяста в родния й край. Прекалено умна и много по-тъничка, отколкото беше приемливо в едно племе, където жените се ценяха заради широките бедра и меките тела — обещание за утеха в дългия студ и за плодовитост. Майка й беше направила горчив, жесток избор, но не и необичаен в онази година, когато по планините над тях паднаха първите снегове. Карчитските търговци на роби си знаеха работата през този сезон, обикаляха бавно селата на север в Тракезия и Саврадия и опразваха тлъстите си кесии, та после да ги напълнят още повече.
Светът беше място за скръб, разбра Кася, когато надви сълзите си след първите две нощи на път на юг, с железни пранги на китките. Човек е роден, за да страда, и жените го знаеха най-вече. Лежеше на студената земя, извърнала глава и загледана в последните искри на гаснещия огън, когато изгуби девствеността си от двама от търговците на роби в тъмното.
Годината в хана на Моракс с нищо не беше променила мисленето й, макар да не беше гладувала и да се беше научила какво да прави, че да избягва честия бой. Беше жива. Майка й и сестра й можеше вече да са мъртви. Не знаеше. Нямаше как да го научи. Мъжете я нараняваха понякога на горния етаж, но не винаги и не повечето. Човек се учи, стига да е умен, да прикрива ума си и да се загръща с хладно и безразлично търпение като с наметало. Така минаваха нощи и дни, и нощи и дни. Първата зима в този чужд юг, пролет, лято, после — отново идващата зима със сменящите цвета си листа и със спомени, от които искаш да избягаш.