Опитваше се да не мисли за дома. Никога. Да не мисли какво е да си свободна да излезеш навън, щом работата е свършила, да тръгнеш нагоре покрай поточето до места, където можеш да си съвсем сама под кръжащи ястреби и сред малките бързи горски твари, които ястребите ловяха, вслушана в пулса на света, сънуваща посред бял ден, с отворени очи. Тук човек не сънуваше. Търпеше под наметалото си. Да не би някой да е казал, че съществуването предлага нещо повече?
До деня, в който не разбереш, че ще те убият, и не осъзнаеш — с искрено удивление, — че искаш да оцелееш. Че животът някак си вътре в теб продължава да гори, като тлееща жарава в гаснещия огън, по-силно от желание или от скръб.
На почти невидимия път, докато крачеше на изток с двамата мъже през сивата, поглъщаща звука мъгла в Деня на мъртвите, Кася гледаше как те се борят със своя страх и с усещането за опасността, която ги дебне, и не можеше да отрече радостта си. Мъчеше се да я скрие, както бе скривала всякакво чувство цяла година. Боеше се, че ако се усмихне, ще я помислят за проста или за луда, затова не се отделяше от мулето, с ръка на повода му, и се стараеше да не среща погледите им, когато мъглата се завихреше и откриеше лицата им. Можеше да ги преследват. Можеше да умрат тук, на пътя. Това беше ден за жертвоприношение, ден, в който мъртвите се надигаха. Демони можеше да има по пътя, да търсят смъртни души. Майка й вярваше в това. Но Кася си беше взела ножа в мъглата преди разсъмване, притичала беше в мъглата до ковачницата и го извади от скривалището. Можеше да убие някого — или себе си, преди да я вземат за Лудан.
Видяла беше Фарус на двора, когато минаха покрай него. Беше се привел, напрегнат, и продължаваше да я гледа както през последните два дни. И макар очите му да бяха почти скрити в обгърналата всичко сивота, беше усетила гнева му. Изведнъж се зачуди дали той не е дъбовият жрец тук, онзи, който поднася сърцето на жертвоприношението.
После Варгос — един от многото слуги по пътя, преспивал тук толкова нощи, без да е разменил и една дума с нея — спря пред Фарус и го удари с кривака си в слабините.
И веднага след като Фарус рухна и запъшка, Кася започна да се мъчи да прикрие неистовата си радост. С всяка стъпка, която взимаха по пътя след онзи удар — загърнати в мъглата като в утроба, без да могат да видят на повече от десет крачки напред и назад — се чувстваше като преродена, като сътворена отново.
Беше погрешно и тя го знаеше. Днес навсякъде навън имаше смърт и никой здравомислещ човек не биваше да е на път. Но смъртта беше призована и вече я очакваше в хана със сигурност, докато навън в мъглата можеше да я намери или да не я намери. Както и да го погледнеше човек, шансът беше по-добре от нищо. А си имаше и малкия нож.
Водеше Варгос, а родиецът беше отзад. Вървяха в пълна тишина, ако не се броеше приглушеното пръхтене на мулето и скърцането на товара на гърба му. Вслушваха се. Напред и назад. Светът се беше свил почти до пълна пустош. Движеха се, без да виждат, в безкрайно сиво по прав път, прокаран от родийците преди петстотин години, по времето на бляскавото величие на тяхната империя.
Кася се замисли за художника, който крачеше зад нея. Трябваше да е готова да умре за него след онова, което бе направил. Може би беше готова всъщност. Но тя беше еримицу и прекалено много мислеше, за да е добре за нея. Майка и често го беше казвала, както и баща й, роднините — почти всички.
Не разбираше защо не я беше докоснал предната нощ. Може би предпочиташе момчета или я намираше за много слаба, или просто беше уморен. Или пък може би просто беше добър. За добротата тя не знаеше много.
Посред нощ бе извикал някакво име. Самата тя беше задрямала на слугинския нар, облечена, и гласът му я беше стреснал и разбудил. Не можеше да си спомни името, а той така и не се беше събудил, макар да го изчака, вслушала.
Другото, което не разбираше, бе как се беше сетил да изтича на двора, вместо нагоре по стъпалата с всички други, когато тя изпищя. Иначе крадецът можеше да се измъкне. В стаята беше тъмно — нямаше да може да го разпознае. Докато крачеше до мулето, Кася ръфаше тази загадка като куче месо на кокал, но накрая се предаде. Загърна се още по-плътно в наметалото на Марциниан. Студът беше влажен, пронизващ. Нямаше обувки, но беше свикнала. Поглеждаше наляво и надясно, нищо не можеше да види отвъд пътя, самия път едва виждаше под краката си. Всъщност щеше да е много лесно да падне в канавките. Знаеше къде е гората, вляво от тях, знаеше, че ще се доближи още повече, когато стигнат по на изток.