Късно предобед — по предположение — стигнаха до един от малките крайпътни параклиси. Кася дори не го видя, но Варгос каза тихо нещо и спряха. Тя се взря в гъстата сивота и зърна очертанията на мъничкия храм. Сигурно щяха да го подминат, ако Варгос не знаеше къде е. Мартин нареди почивка. Нащрек за каквито и да било звуци от всички посоки, набързо хапнаха хляб с малко бира и си разделиха питка сирене — Варгос я беше прибрал от слугинската маса. Щом свършиха, Варгос погледна питащо Марциниан. Червенобрадият мъж се поколеба, после кимна и ги поведе вътре да се помолят на Джад. Слънцето вече беше изгряло някъде напред. Кася заслуша, докато двамата мъже редяха набързо думите, и се включи в последния зов, на който я бяха научили: „Нека има светлина за живота ни, господи, и Светлина вечна, когато дойдем при теб“.
Излязоха в мъглата, отвързаха мулето и тръгнаха. Нищичко не се виждаше. Светът пред нея свършваше до Варгос. Беше все едно, че върви насън, без времето да тече, без никакво усещане за движение, само каменните плочи на пътя, студени под ходилатай, все напред и напред.
Слухът й беше изключително добър. Чу гласовете преди двамата мъже.
Пресегна се, докосна Марциниан по ръката и посочи назад. В същия миг Варгос промълви, много тихо:
— Идат. Вляво, ей оттам. Да минем оттатък.
Къс коларски мост прехвърляше крайпътната канавка и водеше към полята. Кася и него нямаше да види. Преведоха мулето по него, нагазиха в разкаляната угар в гъстата, непроницаема мъгла и спряха. Сърцето на Кася биеше лудо. Дошли бяха за нея все пак. Не беше свършило. Не трябваше да се спират да се молят.
„Нека има светлина“. Нямаше светлина. Никаква.
Марциниан стоеше от другата страна на мулето, червеното на косата и брадата му бе притъпено от околната сивота. Кася го видя как се поколеба, после безшумно издърпа един стар тежък меч от връзките, с които го бе стегнал на хълбока на мулето. Варгос го наблюдаваше. Вече чуваха гласовете съвсем ясно — идеха от запад. Мъже — говореха високо, за да се окуражат. Вече и стъпки се чуваха по пътя — осем души? десет? — приглушени, но съвсем близо, от другата страна на канавката. Кася се взря, за да ги види, молеше се дано да не успее. Ако мъглата се вдигнеше дори само за миг, с тях беше свършено.
После чу ръмжене и рязък настойчив лай. Бяха взели кучетата. Разбира се. А кучетата познаваха миризмата й. Свършено беше с тях.
Кася сложи ръка на врата на мулето — усещаше безпокойството му и искаше да го успокои, за да не зареве. Бръкна за ножа си. Щеше да намери сили да умре, преди да я пленят, ако не за нещо повече. Кратката й, безумна радост си бе отишла, отлетяла бе като птица в сивотата.
Помисли за майка си преди година, самотна на една осеяна с листа пътека, с торбичка монети в ръцете, загледана след робския керван, отвеждащ дъщеря й. Беше чист, ясен ден, сняг блестеше по планинските ридове, птича песен, листата, червени и златни, капеха.
Криспин се смяташе за начетен човек и знаеше, че е прилично образован. Имал беше домашен учител дълги години, борил се беше с класическите автори по риторика и етика и с трагическите произведения от Арете, най-големия от градовете-държави в Тракезия: произведения за хилядата години сблъсъци между хора и богове, написани на вече почти забравената форма на езика, който днес наричаха сарантийски. Писания от друг свят, отпреди суровите родийци да създадат своята империя и тракезийските градове да се смалят до островчета на езическа философия, а после, в последно време, да се стопи и това, след като старите Школи бяха закрити. Сега Тракезия беше просто една от провинциите на Сарантион, с варвари в северните й краища и отвъд северните й граници, а Арете се бе превърнал в селце, сгушено под величието на древните си руини.
Но повече от образоваността, помисли си Криспин, петнадесетте години работа за, а после редом с Марциниан от Варена, биха изострили мисълта на всеки. Колкото и добросърдечен да беше по-старият му съдружник, той неумолимо и дори с радост следваше диалектиката, изкуството на диалогичния спор до окончателните заключения. Криспин по необходимост се беше научил да дава от себе си в диалога толкова, колкото получаваше, и да извлича определено удоволствие в нареждането на думи, водещи от предпоставки към изводи. Цветът, светлината и формата винаги бяха източникът му на радост в света, света на собствената му дарба, но изпитваше и немалка гордост от способността да подрежда и формулира мислите си.
Тъкмо поради това с истинско отчаяние по-рано тази сутрин разбра, че не може дори да се доближи до намирането на думи, с които да изрази колко неловко се чувства тук навън, сред тази непрогледна мъгла. Не можеше да изрази дори колко страстно му се иска да е навсякъде другаде, но не и тук, в Саврадия, на почти невидим път. Това чувство надхвърляше страха и съзнанието за опасност: беше отчаянието на душа, чувстваща, че се е озовала в един съвсем нелеп, погрешен свят.