И това беше дори преди да чуят мъжете и кучетата.
Сега стояха на мократа земя на голо поле, в пълна тишина. Виждаше Кася до себе си, ръката й бе на врата на мулето, да го успокои. Варгос беше смътна присвита фигура малко по-напред, стискаше кривака. Това го подсети и той се обърна и предпазливо измъкна меча си, пристегнат от едната страна на мулето. Чувстваше се непохватно с оръжието в ръце, като глупак — и бе наистина уплашен. Ако изобщо се стигнеше до боравенето с меча на Гай Крисп от Варена… Очакваше Линон на каишката на врата му да каже нещо жлъчно, но птицата се беше смълчала от мига, в който се събудиха тази сутрин.
Беше взел меча в последния момент, по импулс, и то само защото беше на баща му, а той напускаше дома си и тръгваше на далечен път. Майка му не каза нищо, но вдигнатите й вежди бяха — както винаги — безкрайно изразителни. Беше изпратила слуга за тежкия пехотински меч, който Хорий беше носил, когато го призоваха на служба в опълчението.
В къщата, където бе отраснал, Криспин го извади от ножницата и с изненада забеляза, че оръжието, както и ножницата, са смазани и поддържани, дори след четвърт век. Не коментира това, само на свой ред вдигна вежди и изпълни няколко показни, нелишени от самоирония стойки. Завърши с войнствена поза, изпънал меча към купата с ябълки на масата.
Авита Криспина потръпна и само промърмори:
— Гледай да не се порежеш, скъпи.
Криспин се засмя, прибра меча и с облекчение взе чашата си.
— Трябваше да ми кажеш да се върна у дома с него или върху него — промърмори уж възмутено.
— Това е за щита, скъпи — отвърна кротко майка му.
Щит нямаше, представа нямаше как да борави с меча, а сега съвсем наблизо имаше кучета и преследвачи. Дали мъглата щеше да ги заблуди, иди водата в канавката? Или кучетата щяха да последват познатата миризма на момичето по малкия мост и да доведат преследвачите право при тях? Лаят се усили. Някой извика, почти точно пред тях:
— Прехвърлили са се в полето! Хайде!
Един въпрос поне получи отговор. Криспин си пое дъх и надигна бащиния си меч. Не се помоли. Помисли за Иландра, както винаги, но не се помоли. Варгос се разкрачи и вдигна кривака си с две ръце.
„Той е тук! — изведнъж се обади Линон, с тон, какъвто Криспин никога не беше чувал от нея. — О, господи на световете, знаех си! Криспин, не мърдай! И другите да не мърдат“.
— Не мърдайте! — каза рязко, инстинктивно Криспин на Варгос и момичето.
И в същия момент няколко неща се случиха като че ли едновременно. Проклетото муле изрева силно и краката му се изпружиха като колци. Победоносният лай на псетата изведнъж се извиси пронизително и премина в жалко, изпълнено с паника скимтене. А мъжът, който беше извикал, изпищя от ужас и писъкът прониза мъглата.
А мъглата се завихри и за миг се раздвои.
И в този много кратък миг Криспин видя нещо невъзможно. Фигура, излязла сякаш от мъчителен сън, от кошмар. Умът му се смрази, отказваше да приеме онова, което виждаха очите. Чу как Варгос заграчи нещо, което трябваше да е молитва. После мъглата се затвори отново, като завеса. Гледката вече я нямаше. Писъците продължаваха да ехтят, пронизителни и изпълени с ужас, откъм изчезналия път. Вкочанените крака на мулето затрепериха. Криспин чу до себе си шуртене — животното пикаеше от страх. Кучетата скимтяха като набити с камшик палета. Чу ги, че побягнаха назад, на запад.
Последва глух тътен, сякаш от самата земя, и тя се разтърси под тях. Дъхът на Криспин секна. Пред тях, сред ловците, писъкът на първия мъж се извиси, остър и пронизителен, после изведнъж секна. Тътенът спря. Криспин чу стъпки на бягащи хора, крясъци на мъже и кучешко скимтене. Заглъхнаха бързо. Варгос беше рухнал на колене в студеното мокро поле, кривакът бе изпаднал от ръцете му. Момичето се беше вкопчило в разтрепераното муле, но още се мъчеше да го успокои. Мечът в ръцете на Криспин трепереше безпомощно.
„Какво става? Линон? Какво е това?“
Но преди птицата на врата му да успее да отвърне, мъглата пред тях отново се раздвои, този път повече от мигновено завихряне, отдръпна се и разкри пътя оттатък канавката — и Криспин съвсем ясно видя онова, което бе дошло. И разбирането му за света и полусвета се промени завинаги, докато и той рухваше на колене в калта. Бащиният му меч изпадна от пръстите му. Момичето остана изправено до мулето, замръзнало.