Щеше да запомни това.
Много далече на запад — в същия този момент — есенното слънце вече се беше издигнало над горите. Небето над Варена беше синьо и слънчевата светлина улавяше червеното на дъбовите листа и по последните ябълки на дърветата в една овощна градина край път, вливащ се в главния път за Родиас малко по на юг.
В двора на селската къща до тази овощна градина един старец седеше на каменна скамейка до вратата, загърнат във вълненото си наметало, и се радваше на светлината и цветовете. Държеше глинена купа с горещ билков чай. Слугата мърмореше из двора и хвърляше храна на пилците. Две кучета дремеха до отворената порта под слънцето. На пасището отсреща овцете си пасяха самички без овчар. Беше толкова ясно, че в далечината на североизток се открояваха кулите на Варена. Птица чуруликаше на покрива на къщата.
Зотик се изправи, рязко, и остави купата на пейката. Ако някой го гледаше, щеше да забележи, че ръцете му треперят. Слугата не гледаше. Алхимикът направи стъпка към външната порта, после извърна очи на изток. Лицето му бе напрегнато, свъсено.
— Какво става? Линон! — попита рязко. — Какво е това?
Не знаеше, че неволно повтаря въпроса на друг. Не получи и отговор. Разбира се. Едно от кучетата обаче се изправи и килна глава настрана, питащо.
Зотик дълго остана неподвижен, сякаш заслушан в нещо. Беше затворил очи. Слугата не му обърна внимание, свикнал беше с това.
Пилците бяха нахранени, после козата, след това той отиде да издои едната крава. Прибра яйцата. Шест тази сутрин. Отнесе ги вътре. През цялото това време алхимикът не помръдна. Кучето се поколеба, после бавно пристъпи към него и легна в краката му. Другото остана до портата.
Зотик чакаше. Но светът, или полусветът, не му донесе нищо повече. Нищо след онова рязко потръпване в душата му, в кръвта, дар — или наказание — за човек, навлизал и взирал се в сенки, за които повечето хора изобщо не знаеха.
— Линон — повтори той накрая, но този път тихо, почти без дъх. Отвори очи, взря се към далечния лес. Двете кучета се изправиха на предните си лапи и го загледаха. Той се наведе и потупа онова до крака си. После се прибра в къщата. Чаят на каменната пейка отдавна бе изстинал. Слънцето се издигаше все по-високо безоблачното синьо на есенното небе.
Два пъти в живота си Варгос бе помислял (без изобщо да е сигурен), че е видял зубир. Мимолетно зърване, само толкова, на саврадийския тур, господаря на Елшовия лес и на всички гори, символа на бога.
Веднъж, в един летен залез, докато работеше сам на бащината си нива, беше погледнал примижал и видя в края на леса огромно космато туловище. Светлината гаснеше, разстоянието бе голямо, но нещо много грамадно се бе появило на черния фон на дърветата — и после изчезна. Можеше да е елен, но трябваше да е огромен, той никога не беше виждал толкова дълги рога.
Баща му го наби с топоришката, след като вечерта намекна, че може да е видял един от свещените зверове на леса. Да видиш зубир бе нещо страховито, пазено само за жреци и святи воини, врекли се на Лудан. На четиринайсетгодишни момчета с непочтителна нагласа на ума не се полагаше такова блаженство в схемата на света, какъвто го виждаха инициите — и бащата на Варгос, разбира се.
Вторият път беше преди осемнайсет години, по време на самотното му пътуване на юг с дамгосана буза и затаен, клокочещ в гърдите му гняв. Беше заспал под вълчи вой и се беше събудил под лунна светлина от някакъв рев сред дърветата. В отговор чу още посаден рев, някъде от още по-близо. Варгос се взря в нощта, странно загадъчна от шумовете и синята луна, и отново зърна нещо огромно да се движи в края на леса и да изчезва. Остана да лежи буден и вслушан, но ревът не се повтори и нищо не се появи. Накрая синята луна се плъзна на запад след бялата и залезе, и остави след себе си небе, осеяно със звезди, и далечните вълци, и ромона на тъмния поток до него.
Два пъти, и двата пъти — несигурно.
Този път съмнение нямаше. Страхът го прониза като нож, забил се между ребрата му. В мъгла и влажен студ, в Деня на мъртвите, стоеше сред угарта между древния главен родийски път и безкрайно по-древната гора — и падна на колене пред онова, което видя на пътя, щом мъглата се раздвои.
На пътя имаше мъртвец. Другите вече бяха избягали, и кучетата с тях. Варгос видя, че е Фарус, главният коняр от хана на Моракс. Лежеше проснат по гръб, с разперени ръце и крака като захвърлена кукла. Можеше да се види — макар и отдалече, — че червата му са се изсипали. Кръвта се беше изляла на локва около него. Коремът и гърдите му бяха разпрани.
Но не това смъкна Варгос на колене все едно бе покосен от удар. И преди беше виждал хора да умират от лоша смърт. Беше другото на пътя. Съществото, причинило това на мъжа. Зубирът, който беше — в този момент Варгос го знаеше така, както знаеше собственото си име — не само символ, в края на краищата, колкото и страховито да бе това само по себе си. Представите му за вяра и сила рухнаха отведнъж в студеното мокро поле.