Беше приел учението за бога на слънцето, беше почитал и бе призовавал Джад и Хеладик, неговия син, почти откакто за първи път бе дошъл на юг, бе се отрекъл от боговете на племето си и от кървавите ритуали така, както ое беше отрекъл от родния си дом.
А тук, сега, пред него беше силата на Лудан, древния дъбов бог, в завихрящата се сивота на имперския главен път, в едно от своите познати превъплъшения. Зубир. Турът. Господарят на леса.
И това беше бог, който искаше кръв. А днес беше денят за жертвоприношение. Сърцето на Варгос туптеше неистово. Целият трепереше, но не изпитваше срам. Само страх. Смъртен, озовал се на място, където не трябва да бъде.
Мъглата отново се завихри, загърна пътя като плащ. Носещото гибел туловище на тура изчезна. И не изчезна. По някакъв неведом начин беше точно до него, огромно и черно, надмогваща всичко смазваща сила, воня на звяр и на кръв, на мокра козина и на гниеща пръст, оставила мъртвия сам на пустия път, разкъсан, с изтръгнато сърце, както и той бе изтръгнат от живота.
С ръка на врата на разтрепераното муле, Кася видя как мъглата се разтвори, видя онова, което се бе появило на пътя, и мигновено преодоля страха си, озова се далече отвъд него.
Останала без сетива, като в някакъв транс видя как мъглата отново се спусна и изобщо не се изненада, когато зубирът се въплъти сред полето до тях. Варгос беше паднал на колене.
Как, помисли тя, как би могъл човек изобщо да се изненада от това, което прави един бог? Изведнъж осъзна, че мулето до нея е престанало да трепери и стои съвсем спокойно, неестествено спокойно, като се имаше предвид миризмата и присъствието на чудовищното същество само на десетина крачки от тях. Но какво можеше да е странно, какво изобщо можеше да е странно, щом човек се е отклонил от познатия му път и е нагазил така дълбоко в света на силите? Пред тях стоеше тур, толкова голям, че щеше да затули от гледката й половината път, ако пътят не беше изчезнал. Трима души можеха да седнат между острите му рога. Видя кръв по рогата, ивици гъсти и лепкави, бавно капеха. Видя и коняря на пътя, с разпран корем.
Беше си помислила тази сутрин, глупаво, че може да се спаси.
Вече знаеше — О, знаеше! — че никой не може да избяга от Лудан. Не и така. Не и с помощта на един умен родиец, измислил план. Не и момиче, нарочено, колкото и нечестно да е, колкото и жестоко да е, за жертва на бога. Жестокостта бе… неуместна дума тук, насред полето. Това беше свят без смисъл, без контекст. Богът беше това, което беше, и правеше това, което правеше.
И в това замръзнало в спрялото време състояние на съвършен покой Кася се взря в очите на зубира, очи толкова тъмнокафяви, че чак черни, и ги видя съвсем ясно, макар и в непрогледната мъгла, и като ги видя, предаде тленната си воля и душата си на древния бог на своя народ. Кой човек, кой мъж или жена е неуязвим пред съдбата? Къде можеш да избягаш, когато името ти е знайно за един бог? Тукашните тайни езически жреци, шепнещите селяци, дебелата жена на Моракс с малките зли очи… всички те вече бяха без значение. Техните собствени съдби ги чакаха или вече ги бяха сполетели. Лудан беше важен сега — и беше тук.
Кася беше спокойна и ведра, смирена като човек, упоен от млякото на мака. Турът бавно закрачи към леса. Погледна през рамо към тях, извърна грамадната си космата глава бавно, съвсем бавно. Кася реши, че е разбрала. Беше нарочена. Той я знаеше. Нямаше път на света, който да не я доведе дотук. Босите й крака застъпваха уверено през угарта. Следваше го. Страхът бе останал зад нея, в друг свят. Зачуди се дали ще й остане време да се помоли за нещо важно, за далечните си майка и сестра, ако все още бяха живи, ако жертвоприношението й можеше да помогне. Разбра, без да поглежда назад, че двамата мъже вървят след нея. Тук избор нямаше — за никого.
Навлязоха в Елшовия лес в Деня на мъртвите, крачеха след зубира. Черните дървеса ги погълнаха още по-пълно и от мъглата допреди малко.
„Свръхестественото не може да бъде възприето пряко — писал бе преди деветстотин години философът Архилох от Арете. — Всъщност, ако боговете пожелаят да унищожат човек, достатъчно е само да му се покажат“.
Криспин се мъчеше да заслони душата си зад здравите стени на древното знание, зад отчаяно сътворения образ на мраморен портик, окъпан от слънчева светлина, на облечен в бяло белобрад учител, просветляващ с ведър глас света за усърдните ученици в най-прочутия от градовете-държави на Тракезия.