Не успя. Ужасът го погълна, наложи над него господство и власт, докато вървеше след момичето и изумителното същество, което бе… повече, отколкото умът му можеше да възприеме. Бог? Земният облик на някое божество? Свръхестественото? Вятърът духаше срещу тях и той усещаше ужасната воня на съществото. Някакви неща пълзяха в гъстата мръсна козина, провиснала от брадичката, врата, раменете и дори коленете на звяра, и капеха от нея. Турът беше невъзможно огромен, по-висок от Криспин, широк като къща, рогатата му глава бе грамадна и ужасяваща. И въпреки това, щом навлязоха в леса с извисяващите се като стражи първи черни дървета, с мокрите листа около тях и по тях, съществото стъпвеше леко, изящно, без да се обръща повече след онзи първи поглед назад — уверено, че го следват.
И те го следваха. Ако имаше избор, ако съществуваше каквато и да било възможност за свободна воля, то Гай Крисп от Варена, синът на Хорий Крисп зидаря, щеше да умре в мокрото студено поле и да се събере с жена си и дъщерите си в отвъдния свят — каквото и да се окажеше той, — вместо да влезе в Елшовия лес жив. Гората го беше плашила дори от разстояние и на слънчева светлина, гледана от безопасния път в Батиара. Тази сутрин, тази свръхестествена сутрин в Саврадия не съществуваше друго място на божията земя, където да не предпочиташе да се озове, вместо в тази влажна, нечовешка пустош, в която дори миризмите ужасяваха.
Божията земя. На кой бог? Коя сила властваше в света, какъвто го познаваше? Какъвто го беше познавал: защото това неестествено същество, появило се в мъглата на пътя, бе променило представата му завинаги. Криспин отново заговори в ума си на птицата, но Линон се беше смълчала, досущ като мъртвото творение от кожа и метал, увиснало на шията му, беше само амулет, носен по сантиментални причини.
Той инстинктивно вдигна ръка и стисна творението на алхимика. Примижа. Птицата беше гореща. И това, не по-малко от всичко останало — тази промяна тук, където никаква промяна не би трябвало да е възможна — го накара най-сетне да приеме, че е напуснал света, какъвто го знаеше, и че едва ли някога отново ще се върне в него. Предната нощ беше направил избор, беше се намесил. Линон го беше предупредила. Изведнъж съжали за Варгос — той не заслужаваше подобна участ, нает бе случайно в един пограничен хан, за да придружи някакъв си художник по пътя до Тракезия.
„Никой не заслужава тази участ“, помисли Криспин. Гърлото му беше пресъхнало; трудно му бе да преглъща. Мъглата се слягаше и завихряше, дърветата чезнеха и изникваха около тях, съвсем близо. Мокри листа и мокра пръст очертаваха безнадеждно извита пътека. Турът продължаваше да ги води напред; лесът ги поглъщаше като челюсти на живо и безжалостно същество. Времето се замъгли, също като замъгления околен свят; Криспин нямаше представа колко дълго вървят. Неспособен да се сдържи, изумен и уплашен, отново посегна и докосна птицата. И дръпна ръката си. Горещината вече проникваше през наметалото и туниката му. Чувстваше я на гърдите си като нажежен въглен.
„Линон?“, повтори той и чу само тишина в ума си.
Сам изненадан от себе си, започна да се моли безмълвно на Джад на Слънцето — за своята душа и за душата на майка си, и за душите на приятелите си, и за отнетите души на Иландра и дъщерите им, молеше Светлина и за тях, и за себе си.
Само преди малко повече от две седмици беше казал на Марциниан, че вече нищо не иска от живота, че няма никакви желания, не търси никакви пътешествия, никаква цел в този пуст и разрушен свят. Не трябваше толкова да трепери, да усеща така остро менливата тъкан на гората наоколо, и мъглата, вкопчила се като пръсти в лицето му, докато съществото ги водеше все по-навътре и навътре. Трябваше да е готов да умре тук, ако онова, което бе заявил, беше истина. Със силата на искрено, дълбоко откровение Криспин осъзна, че всъщност не е готов. И тази истина, като чук, стоварил се върху разтуптяното му сърце, разби всички илюзии, които бе трупал и подхранвал повече от година. Изглежда, все пак имаше недовършени неща в своята тленна обител. Беше му останало нещо все пак.
И при това знаеше какво е то. Докато вървеше сред свят, в който взорът почти се беше изгубил — тъмни стволове и изкривени клони в сивотата, тежко падащите мокри листа, черното туловище на тура пред него — успя да осъзнае какво иска, видя го все едно осветено от пламък. Твърде умен беше, макар и погълнат от страха, за да не оцени иронията. Всички видове ирония, събрани тук. Но вече знаеше какво иска да направи там, в сърцето си, и колкото и умен да беше, не можеше да го отрече тук, сред тези гори.