На някой купол, със стъкло и камък, и полускъпоценни камъни, под снопове лъчи, пронизали прозорците, или под блясъка на свещите долу, Криспин знаеше, че иска да постигне нещо с ненадмината красота, което да трае дълговечно.
Творение, което да съхрани посланието, че той — майсторът на мозайки Гай Крисп от Варена — се е родил, живял е и е успял да разбере част от естеството на света, на онова, което е просмукано в делата на жени и мъже, в красотата и болката на краткото им тленно битие под слънцето.
Искаше да сътвори мозайка, която да устои на времето, тъй че живеещите в бъдните дни да знаят, че е създадена от него, и да го почитат. И това, помисли си той под черните капещи дървета, докато крачеше по мокрите гниещи листа в гората, щеше да означава, че е оставил следа на света, че е бил, че го е имало, че е съществувал.
Странно му бе да осъзнае, че едва на този ръб на пропастта, на прага между вечния мрак и святата божия светлина, човек може да се домогне до копнежа на сърцето си не само за света. За живот.
Осъзна, че ужасът му е изчезнал. Нова странност. Гледаше гъстите сенки на леса наоколо и те вече не го плашеха. Каквото и да се таеше там, извън погледа му, не можеше да е и наполовина толкова изумително, колкото крачещото пред него създание. Вместо страх вече изпитваше неописуема тъга. Сякаш всички, които се бяха раждали на този свят, за да умрат, крачеха редом до тях по тази сумрачна пътека, всеки със своя копнеж към нещо, което така и нямаше да познае. Докосна отново птицата. Тази топлина, като от живот в мокрия сив студ. Без блясък. Линон бе тъмна и сива както винаги. Нямаше блясък в Елшовия лес.
Имаше го само страховитото същество, което ги водеше — изящно въпреки огромното си туловище — през високите смълчани дървеса неизмеримо дълго, докато не излязоха на широка поляна един по един. И без ни една изречена дума или звук Криспин разбра, че това е мястото на жертвоприношението. „Архилох от Арете — помисли си — не е бил още роден, когато мъже и жени са умирали на тази поляна за Лудан“.
Турът се обърна.
Стояха с лице към него, в редица, Кася беше между двамата. Криспин си пое дъх. Погледна над Кася към Варгос. Очите им се срещнаха. Мъглата се беше вдигнала. Беше сиво и студено, но тук човек можеше да вижда ясно. Видя страха в очите на Варгос, но също така видя, че той се бори да го надвие. Възхити му се, много.
— Съжалявам — отрони той, думи, които отекнаха в леса. Стори му се важно да го каже. Нещо… признание… от света отвъд тази поляна, от тези обкръжили ги дървета, където мокрите листа падаха безмълвно по мократа студена трева.
Варгос кимна.
Момичето се смъкна на колене. Изглеждаше много малко, почти дете, сгушено в наметалото му. Жал стисна сърцето на Криспин. Той погледна съществото пред тях, взря се в тъмните огромни стари очи и каза тихо:
— Ти вече взе кръв и живот на пътя. Трябва ли и нейния да вземеш? Нашия?
Не беше знаел дали ще намери сили да го каже. Чу как Варгос затаи дъх — и се приготви да приеме смъртта. Тътнещата земя, като преди. Двата рога, разкъсващи плътта му. Продължи да се взира в очите на тура — може би по-храбър от всякога през живота си.
А това, което видя там безпогрешно, не беше страх, нито заплаха, а тъга.
И точно в този миг Линон най-сетне проговори.
„Той не иска момичето — много кротко, почти нежно каза птицата в ума му. — Той дойде за мен. Сложи ме на земята, Криспин“.
— Какво? — Каза го на глас, изумен и объркан.
Турът остана неподвижен, взрян в него. Или всъщност — не в него. В малката птица под гърлото му, на изтърканата каишка.
„Направи го, мили. Така е било писано. Отдавна, изглежда. Ти не си първият мъж от Запада, опитал се да отнеме жертва от Лудан“.
„Какво? Зотик? Какво…“
Замаян, Криспин си спомни нещо и се вкопчи в него като удавник за сламка. Онзи дълъг разговор в къщата на алхимика, с чашата билков чай в ръцете, заслушан в гласа на стареца: „Открих… нещо, което вярвам, че е единственият достъп до определен вид сила. Открих го по време на своите пътувания в едно… много грижливо охранявано място и с цената на голям риск“.
Нещо започна — само започна — да му се изяснява. Друга някаква мъгла взе да се спуска. Усещаше пулса на сърцето си, на живота си.
„Зотик, разбира се — промълви Линон, все така нежно. — Помисли, скъпи. Как иначе щях да знам ритуалите? Няма време, Криспин. Макар да не е сигурно, все още е възможно. Той чака, но това е място на кръв. Свали ме от врата си. Положи ме на земята. После си иди. Отведи другите. Ти ме върна. Вярвам, че ще ви остави да си идете“.