Устата на Криспин отново беше пресъхнала все едно беше пълна с пепел. Никой не бе помръднал, откакто момичето се смъкна на колене. Осъзна, че на поляната не духа вятър. Мъглата бе увиснала в клоните на дърветата. Видя облачета бяло от дъха на тура в студения въздух.
„А ти? — попита той безмълвно. — Да спася нея и да оставя тебе?“
Вълна от смях го заля отвътре. Удивително.
„О, скъпи, благодаря ти за това. Криспин, моето тяло свърши тук, когато ти още си бил дете на този свят. Той си помисли, че освободената душа може да бъде взета свободно, след като е направено жертвоприношението. В мига на онази сила. Изглежда, е бил и прав, и не. Не ме съжалявай. Но кажи на Зотик. И му кажи също за мен…“
Вътрешна тишина, също като тишината на сивата безмълвна поляна. А после: „Не е нужно. Той ще разбере онова, което щях да кажа. Кажи му сбогом. Остави ме долу, скъпи. Трябва да си отидеш или завинаги да останеш тук“.
Криспин погледна към тура. Все още не бе помръднал. Дори и сега умът му не можеше да го обхване, това тъй огромно, невъобразимо присъствие и сурова сила. Кафявите очи не се бяха променили, древната скръб в сивкавата светлина — но по рогата имаше кръв. Вдиша треперливо и бавно вдигна ръце и свали малката птица от врата си. Коленичи — стори му се редно да коленичи — и нежно я положи върху студената земя. Усети, че тя вече не пари, а беше топла, топла като живо същество. Жертва. Имаше болка у него; беше мислил, че никога вече няма да е податлив на такава скръб, след Иландра, след момичетата.
И когато я сложи на земята, птицата каза с глас, който Криспин никога не бе чувал наяве, с глас на жена, спокоен и пълен с тъга:
— Твоя съм, господи, както бях от мига, в който бях доведена тук.
Тишина, сурова като замръзналото време. После главата на тура помръдна, надолу и нагоре, в мълчаливо съгласие, и времето потече отново. Момичето, Кася, проплака тихо. Варгос затисна устата си с длан — странен, детински жест.
„Сега си идете бързо. Вземи ги и си иди. Помни ме“. И този път, в ума му, гласът на Линон бе същият спокоен женски глас. Глас на момиче, принесено в жертва преди много време, с разтворена гръд и изтръгнато сърце, с одрана кожа, докато алхимикът бе наблюдавал всичко това от скривалището си, а после беше извършил акт, или изкуство, каквото Криспин изобщо не можеше да си въобрази. Зло? Добро? Какво значеха тук думите? „Едното в другото. Смъртта в живот. Движението на души“. Помисли си за Зотик. За кураж, какъвто почти не можеше да си представи, и за невероятна дързост.
Изправи се с мъка. Поколеба се, в пълно неведение за правила и ритуали в този полусвят, в който беше навлязъл, но после се поклони на огромното, ужасяващо, вонящо същество пред себе си — горски бог или живия символ на бог. Сложи ръка на рамото на Кася и я дръпна да стане. Тя го погледна стъписана. Криспин извърна очи към Варгос и кимна. Варгос го зяпна объркано.
— Води — каза му Криспин и се окашля. Гласът му прозвуча чужд, треперещ. — Към пътя. — Сам щеше да се изгуби на десет крачки в гората.
Турът бе все така неподвижен. Малката птица лежеше в тревата.
Струйки мъгла се виеха в затаения въздух. Падна лист, после друг. „Сбогом — каза безмълвно Криспин. — Ще те помня“. Плачеше. Плачеше за първи път от повече от година.
Варгос поведе. Турът бавно извърна огромната си глава и се загледа след тях с очи, станали вече невъобразимо тъмни, мокрите кървави рога лъщяха под окръжилите го дървета. Никакво движение повече не направи. Още няколко залитащи стъпки — и го изгубиха от поглед.
Варгос намери пътеката и нищо в Елшовия лес не ги спря по нея. Никакъв горски хищник, нито демон или дух на въздуха или на мрака. Мъглата се върна, а с нея и чувството за движение, без времето да тече. Излязоха на същото място и намериха мулето — не бе помръднало оттам, където го бяха оставили. Криспин се наведе и си взе меча, Варгос си взе кривака. Върнаха се на пътя по мостчето и спряха над тялото на мъртвия. Гърдите му бяха разпрани и отворени, сърцето го нямаше. Кася се преви и повърна в канавката. Варгос й подаде манерката си, ръцете му трепереха. Тя пи, избърса лицето си, кимна.
Тръгнаха отново по пътя, в сивия свят.
След известно време мъглата почна да се вдига. После през изтънелите облаци се появи бледото немощно слънце. Спряха, без дума да си кажат, и вдигнаха очи към него. А от леса на север в същия миг отекна звук — висок, ясен, безсловесен, просто изпята нота. Женски глас.
„Линон? — извика неволно, с копнеж Криспин. — Линон?“
Отговор нямаше. Вътрешната тишина бе пълна. Дългата, неземна нота сякаш увисна във въздуха между лес и поле, земя и небе, а после заглъхна и се стопи, като мъглата.