По-късно, вече по залез и далече на запад, един сивокос сивобрад мъж се возеше в подрусваща се селска кола към стените на Варена.
Селянинът с радост се съгласяваше, щом пътникът му го помолеше понякога да го закара до града — нали редовно му цереше животните. За пътника обаче в този момент не можеше да се каже, че изглежда щастлив или доволен, или нещо друго освен умислен.
Щом приближиха стените и се вляха в оживения поток, влизащ в и напускащ Варена, преди портите да се затворят след залез-слънце, самотният пътник бе разпознат от немалко хора. Някои го поздравяваха с почтително благоговение, други бързо се дръпваха встрани от пътя или изоставаха и правеха знака на слънчевия диск, щом колата с алхимика ги подминеше. Зотик впрочем отдавна беше привикнал и с двете реакции и знаеше как да се справя с тях. Този път обаче почти не ги забелязваше.
Тази сутрин беше преживял шок, който до голяма степен бе подкопал скептичното отчуждение, с което предпочиташе да гледа на света и на нещата, ставащи в него. И все още се мъчеше да се справи — не съвсем успешно — с това.
„Мисля, че трябва да идеш в града — каза соколицата по обед. Беше я нарекъл Тиреса, когато взе душата й. — Мисля, че ще е добре за теб“.
„Иди при Марциниан и Кариса — добави мъничката Мирел. — Можеш да си поговориш с тях“.
Другите замърмориха в съгласие, като шумолене на листа в ума му.
— Мога да си говоря с вас — заяви той раздразнено. Обиждаше го, когато птиците ставаха така внимателни и грижовни, все едно че възрастта го правеше уязвим и се нуждаеше от опека. Скоро току-виж щяха да започнат да му напомнят да се облича по-топло.
„Не е същото — заяви отривисто Тиреса. — Знаеш, че не е“.
Което беше вярно, но все пак не му харесваше.
Опитал се беше да почете — Архилох, между другото — но не успя да се съсредоточи и се предаде, и вместо това излезе да се поразходи в овощната градина. Чувстваше се изключително странно, изпитваше някаква необяснима пустота. Линон беше изчезнала. Някак. Нямаше я, разбира се, откакто я беше дал да я отнесат далече, но сега беше… различно. Така и не бе престанал да съжалява за импулса, който го тласна да предложи птицата като дар на запътилия се на изток майстор на мозайки. Или не просто на изток: към Сарантион. Града, който той самият никога не бе видял и който нямаше да види. Беше намерил сила в живота си, взел си беше своя дар, своите птици. Но, изглежда, те бяха нещо друго, на което нямаше право.
Всъщност птиците не бяха негови, нали? Но щом не бяха, какво можеше да се каже, че са? И къде беше Линон, и как беше чул той гласа й тази сутрин, от толкова далече?
И какво търсеше той, разтреперан в овощната си градина, без наметало, дори без тояга в този ветровит студен есенен ден?
Прибра се и изпрати мърморещия Кловис да повика Силавин да го откара до града — в края на краищата прие общия съвет на птиците.
Не можеше да говори с приятелите си за това, което го безпокоеше, но понякога говоренето за други неща, за всякакви други неща, самият тембър на човешки гласове, усмивката на Кариса, милото остроумие на Марциниан, споделената топлина на огъня, постелята, която щяха да му предложат за нощта, ранното отиване на оживения пазар…
Философията можеше да е утешение, опит да се обясни и разбере мястото на човека в божието творение. Но не винаги можеше да успее. Имаше моменти, в които утехата можеше да се намери само в женски смях, в познатото лице и глас на приятел, в споделените слухове за двора на антите, дори и в нещо толкова простичко като димяща купа грахова супа на маса с други хора.
Понякога, когато сенките на полусвета го притиснат неумолимо, човек се нуждае от реалния свят.
Остави Силавин при градските порти с благодарности и се запъти в късния ден към дома на Марциниан. Посрещнаха го с радост — знаеше, че ще е така. Гостуванията му бяха редки — все пак живееше извън градските стени. Поканиха го да пренощува и му дадоха да разбере, че ще им окаже голяма чест, ако приеме. Сигурно разбираха, че нещо го безпокои, но — като приятели — така и не настояха да го каже, просто му предложиха каквото можеха, което точно в този момент беше съвсем добре.
В нощта се събуди в чуждо легло, в тъмнина, и отиде до прозореца. В двореца горяха светлини, по горните етажи, където трябваше да е една обсадена млада кралица. Още някой освен него беше буден, явно. Не беше негова грижа. Погледът му се зарея на изток. Звезди имаше над Варена — нощта беше ясна. Замъглиха се пред взора му, докато стоеше и си спомняше за едно време, когато беше дете…
5.
Вървяха дълго, през свят, който постепенно ставаше все по-познат — мъглата продължаваше да се вдига. И все пак, въпреки всичкото това завръщане на обичайното, мислеше си Криспин, това около него все пак си беше пейзаж, променен до неузнаваемост. На мястото на птицата на шията му сега имаше празнота, усещаше я като бреме. В небето отново летяха врани, откъм леса, а от едва горичка южно от пътя чуха птича песен. Пробягалата по земята червена стрела беше лисица, но така и не видяха заека, който беше подгонила.