Някъде по пладне спряха и Варгос разви вързопа с храната. Хляб, сирене, бира. Криспин погледна на юг. Планините се виждаха, разломите сред облаците над тях откриваха синева и по върховете имаше сняг. Светлина, снопове от цветове — връщаха се в света.
Кася го гледаше съсредоточено.
— Тя… птицата проговори — каза момичето. С разбиране, изписано на лицето, макар да го нямаше в гората нито в сивата мъгла сред полето.
Той кимна. Беше се подготвил за това по време на мълчаливото ходене. Беше предположил, че ще го каже, че трябва да го каже.
— Чух. Да.
— Как? Господарю?
Варгос ги гледаше, стиснал манерката.
— Не знам — излъга Криспин. — Птицата беше талисман, даде ми я един човек, казват, че бил алхимик. Приятелите ми настояха да си имам такова нещо, да ме пази. Вярват в сили, в които аз не вярвам. Не вярвах. Аз… почти нищо не разбирам от това, което се случи днес.
Не беше лъжа. Сутринта вече се бе превърнала в спомен как е загърнат в мъгла, с едно същество в Елшовия лес, по-голямо от света, разбирането му за света. Върнеше ли се назад в мислите си, единственият ярък цвят, който можеше да си спомни, бе червената кръв по рогата на тура.
— Той взе нея… вместо мен.
— Той и Фарус взе — тихо каза Варгос и запуши манерката. — днес видяхме Лудан, или сянката му. — Нещо много близко до гняв себе изписало на покритото му с белези лице. — Как ще почитаме Джад и сина му след това, което видяхме?
„Истинско страдание има тук“, помисли Криспин развълнувано. Бяха преживели нещо заедно тази сутрин. Толкова различните пътища, които ги бяха отвели на онази поляна, като че ли вече значеха много по-малко, отколкото можеше да се очаква.
Пое си дъх.
— Почитаме ги като силите, които говорят на душите ни, както правят като че ли. — Сам се изненада от думите си. — Правим го със съзнанието, че в света и полусвета, а може би и в световете отвъд тях, има нещо повече, отколкото можем да проумеем. Винаги сме знаели това. Та ние не можем дори да предотвратим да умират деца — как тогава можем да си въобразяваме, че ще разберем истината за нещата? Зад нещата? Нима присъствието на една сила отрича друга? — Постави го като риторичен въпрос, цветист израз, но думите увиснаха в проясняващия се въздух. Кос се вдигна от угарта и отлетя на запад в ниска широка дъга, пляскаше шумно с криле.
— Не знам — отрони Варгос. — Неук съм. На два пъти, като млад, си помислих, че съм видял зубира, тура. Но не бях сигурен. Дали съм бил белязан? За днес, по някакъв начин?
— Не съм човекът, който може да ти отговори — каза Криспин.
— Сега… в безопасност ли сме? — попита момичето.
— Докато не се появи следващото нещо — отвърна Криспин и добави малко по-добродушно: — От онези, които ни преследваха — да така мисля. От онова, което беше в леса? Също, мисля. — „Той не иска момичето. Иска мен“.
Нужна му беше цялата сила на волята, но не позволи умът му да изпрати отново зов в тишината. Линон беше с него толкова замалко — язвителна, неотстъпчива — но никой друг, дори Иландра, не бе прониквал вътре в него по този начин. „Скъпи — беше му казала — Помни ме“.
Ако разбираше правилно всичко това, Линон трябваше да е била жена, нарочена както Кася беше нарочена за горския бог, но беше умряла преди много време на онази поляна. С изтръгнато сърце, с тяло, обесено на свещено дърво. И душа… Душа, взета от смъртен мъж, който бе наблюдавал ритуала с безумна дързост и бе привлякъл някаква тайнствена, непонятна за ума на Криспин сила.
Неочаквано си спомни изражението на Зотик, когато се оказа, че от всички птици Криспин бе чул вътрешния глас тъкмо на Линон. „Била е първата му“, помисли той и бе убеден, че е истина.
„Кажи му сбогом“, промълвила беше накрая птицата безмълвно, с онова, което трябваше да е било някогашният й глас. Криспин поклати глава. Някога тъй дръзко и самоуверено си беше въобразявал, че знае нещо за света на мъжете и жените.
— Има един храм, до който скоро ще стигнем — каза Варгос. Криспин озапти мислите си и осъзна, че двамата го гледат. — Преди залез. Истински, не просто крайпътен параклис.
— Значи ще влезем и ще се помолим.
Щеше да има утеха за тях в старите изтъркани ритуали. Връщане към обичайното, там, където хората живееха живота си. Където трябваше да живеят живота си. Този ден, помисли си Криспин, бе направил всичко, което бе могъл, светът току-що бе разкрил пред тях всичко, което бе пожелал. Щяха да се успокоят, той щеше да подреди мислите си, щеше да започне да се приспособява към празнотата на шията си и в ума си, да започне да мисли какво да каже в трудното писмо до Зотик, навярно дори щеше да заочаква с нетърпение вино и храна в крайпътния хан, в който щяха да отседнат за през нощта. Връщане към обичайното, наистина, като връщане у дома след много, много дълго пътуване.