Хората, започнат ли да разсъждават така — че кризата, мигът на разкрилата се сила е отминал — са по-уязвими от всякога. Добрите пълководци във война знаят това. Всеки опитен актьор или трагик го знае. Знаят го също и клирици, жреци, навярно и хейроманти. Когато хората са били много дълбоко разтърсени по някакъв начин, душите им всъщност са широко отворени за следващото ярко видение. Това не е раждането — изригването през счупената черупка в големия свят, — дамгосало новороденото пате, а следващото, гледката, която идва след него и дамгосва душата.
Продължиха напред, двама мъже и една жена, през разтварящия се пред тях свят. Никой друг нямаше по пътя. Беше Денят на мъртвите. Есенната светлина помръкна, щом слънцето се сниши на запад, забулено в бяло. Хладен вятър раздвижи облаците. В небесната вис се виждаха повече сини петна. Врани по угарите, сойки и някаква малка, непозната на Криспин птица, която прелетя бързо вдясно от тях, с яркочервена като кръв опашка. Сняг по далечните планински върхове, изникващи един по един. Морето зад тях. Можеше да е отплавал, ако куриерът…
Стигнаха до мястото, за което бе споменал Варгос. Беше зад железни порти, доста встрани от пътя, откъм южната страна. Гледаше към гората. Храмът бе много по-голям от обичайните крайпътни места за молитва. Истински, както бе изтъкнал Варгос: сив каменен октагон с купол отгоре, с изрядно окосена трева, приют за спане, пристройки, гробище. Много мирно беше всичко тук. Криспин видя крави и една коза на ливадата зад гробищата.
С повече усет за време и място, ако умът му не се беше борил с неведоми неща, може би щеше да е разбрал къде са и да се подготви. Не беше разбрал и не бе подготвен.
Вързаха мулето до ниската стена, минаха през незаключената желязна порта и тръгнаха по каменната пътека. Покрай нея растяха късни есенни цветя, поддържани с обич. Криспин зърна билкови лехи вляво, към ливадата. Отвориха тежката дървена врата на храма и пристъпиха вътре. Криспин огледа стените, очите му бавно се настройваха към приглушената светлина, а после, след като пристъпи напред, вдигна очи към купола.
Верските разделения в култа на Джад бяха довели до пожарища, мъчения и войни почти от самото начало. Доктрината и службата на слънчевия бог, появил се на мястото на разгулните богове и богини на Тракезия в ранните години на Родийската империя, не се бяха развили без полагащия им се дял от схизми и ереси и често пъти суровата реакция срещу тях. Богът беше в слънцето или зад слънцето, светът беше роден в светлина или беше изтръгнат от леда и мрака от святата светлина. По някое време за бога се беше мислило, че умира зиме и се преражда напролет, но кроткият духовник, разяснил това, бил осъден от Върховния патриарх в Родиас да го разкъсат, вързан за четири коня. За кратко време, другаде, бяха проповядвали, че двете луни са рожби на Джад — вяра, доста доближена до ученията на киндатите, които ги наричаха сестри на бога и смущаващо равни на него. Това нещастно заблуждение също бе довело до не една мъчителна смърт, докато бъде изкоренено.
Различните форми на вяра в Хеладик — като смъртен син, като полубезсмъртно дете, като бог — бяха само най-упоритите и издръжливи от тези конфликти, водени в святото име на Джад. Императори и патриарси, първо в Родиас, а сетне и в Сарантион, отстъпваха и ставаха твърди, и после отново променяха позициите си или проявяваха по-голяма търпимост, а Хеладик Колесничаря се движеше в и извън признание и мода също както слънцето влиза и излиза от облаците във ветровит ден.
По същия начин, в хода на тези жестоки войни, водени със слово, с желязо и с огън, изобразяването на самия Джад се бе превърнало през годините в демаркационна линия, в бойно поле на изкуство и вяра, в противоречиви форми да се представя богът, който праща животворната светлина и се сражава с мрака под света всяка нощ, докато смъртните хора спят своя тревожен сън.
И този скромен, красиво изграден стар храм в едно тихо, изолирано място на централния имперски път в Саврадия беше точно тази разделителна черта.