Връхлетя го съвсем ненадейно. Криспин направи няколко стъпки напред в нежната приглушена светлина на храма, забелязал разсеяно старомодните мозайки с цветните сплитове по стените, след което погледна нагоре.
Миг след това се озова легнал по гръб на студения каменен под, задъхан и взрян нагоре към своя бог.
Би трябвало да се е досетил какво го очаква тук. Още когато пое от Варена, му беше хрумнало, че този път през Саврадия в един момент ще го доведе до този храм — че беше сигурен точно къде, но знаеше, че се намира на Имперския път — и дори с нетърпение бе очаквал да види какво са създали старите майстори с примитивното си изкуство, изобразявайки лика на Джад по източен начин.
Но екзалтацията и ужасът от случилото се тази сутрин в мъглата и в леса бяха изтласкали тази мисъл толкова далече, че бе останал съвсем открит, беззащитен и оголен пред силата на сътвореното от смъртни хора на този купол. След Елшовия лес, след тура и Линон, Криспин беше останал без вътрешни стени, без убежище, и мощта на образа над него се стовари отгоре му, изтръгна цялата сила от тялото му дотолкова, че той рухна на каменния под като в пантомимна гротеска или като безпомощен пиян в задънена уличка зад пристанищна каупона.
Лежеше на гръб, взрян във фигурата на бога: брадатото лице и горната част на торса на Джад бяха предадени внушително по буквално цялата повърхност на купола. Изпито лице, изтощено от битка и мрачно, натежало — забеляза тежкото наметало, изгърбените под него рамене — от собственото си бреме и от злините на своите чеда. Фигура толкова абсолютна, колкото беше турът: друга тъмна огромна глава на фона на бледите златисти тесери на слънцето зад него. Фигура, която изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се спусне отгоре в съкрушаващата си присъда. Образът обхващаше главата и раменете, двете вдигнати ръце. Нищо повече, нямаше място на купола за повече. Разгърната по меко осветеното пространство, взряна надолу с очи, големи колкото някои фигури, правени от Криспин преди време, тази беше толкова извън мярка и мащаб, че изобщо не трябваше да се е получило, и все пак Криспин никога в живота си не беше виждал нещо сътворено от човешка ръка, което да може дори да се доближи до това.
Знаел беше, че тази творба ще е някъде тук, най-западното изображение на бога, представен с пълната черна източна брада и с черни измъчени очи: Джад като съдник, като изтощен, изтерзан воин в смъртоносен двубой, а не бляскавата синеока златна слънчева фигура от запада на Криспин. Но да го знаеш и да го видиш бяха толкова различни неща, колкото… колкото различни бяха светът и другият, полусветът на тайнствените сили.
„Старите майстори. С техния примитивен стил“.
Така си беше мислил у дома. Болка прониза сърцето му заради дълбоката му глупост, ограниченото му разбиране и опит, разкрили се едва сега, тук. Почувства се гол и беззащитен пред това, докато съзнаваше, че по свой начин тази творба на тленни хора в купола на един малък храм е толкова проява на светостта, колкото турът с неговите оцапани с кръв рога в леса, и също толкова изумителна. Свирепата, дива мощ на Лудан, приемащ жертвоприношение на своята поляна, съпоставена с необятността на изкуство и промисъл на този купол, изразили в стъкло и камък божественост, вдъхваща също толкова смирение. Как се бе придвижил човек от единия полюс към другия? Как човечеството беше живяло между тези две крайности?
Защото най-дълбоката мистерия, пулсиращото сърце на загадката бе в това, че докато той лежеше на гръб, парализиран от откровение, видя, че очите са същите. Световната скръб, която беше видял у зубира, бе тук, в слънчевия бог над него, кристално сътворена от безименни художници, чиято чистота на визия и вяра го обезоръжаваха. За миг Криспин дори не беше сигурен дали изобщо ще може да се изправи, да възвърне волята си, да се овладее.
Помъчи се да разчлени елементите на творбата, да придобие някаква власт над нея и над себе си. Тъмнокафяво и обсидиан в очите, за да станат по-тъмни и по-властни от обкръжаващата ги кафява коса, дълга до раменете. Дългото лице, издължено още повече от тази права коса и брада; извитите натежали вежди, дълбоко набразденото чело, още бръчки, прорязали страните — кожата между брадата и косата бе толкова бледа, че се виждаше почти като сива. После надолу по богатото, пищно синьо на божията роба под плаща, изпъстрен, видя Криспин, със зашеметяваща мириада контрастиращи цветове за тъкан и намекнатата игра и мощ на светлина у бог, чието могъщество е светлина.
А след това ръцете. Дланите разбиваха сърцето му. Криви издължени пръсти с намекнатата в това аскетична духовност, но и нещо повече: това не бяха пръсти на клирик, не бяха ръце на монах в спокойно самовглъбение, и двете бяха нашарени с белези. Един пръст на лявата ръка очевидно беше счупен; беше крив, с подута става: червени и кафяви тесери, изпъкващи над бяло и сиво. Тези ръце бяха държали оръжия, бяха сечени, бяха замръзвали, познаваха жестока рат срещу леда и черната пустош във вечната защита на смъртните чеда, чието разбиране беше… това на деца, нищо повече.