А скръбта и присъдата в тъмните очи бяха свързани с това, което бе сполетяло ръцете. Цветовете, забеляза Криспин — майсторът у него се възхити — неизбежно събираха ведно ръце и очи. Издутите, неестествено изпъкнали вени на китките на двете бледи ръце бяха в същото кафяво и обсидиан като очите. Интуитивно разбра, че точно това съчетаване на тесери не съществува никъде другаде по купола. Очи на скръб и присъда, ръце на страдание в битка. Бог, който стои между своите недостойни чеда и мрака, предлага слънчева светлина всяко утро в краткото им време за живот, а след това — собствената си чиста Светлина за достойните.
Криспин мислеше за Иландра, за момичетата си, за чумата, вилнееща като побеснял звяр по света, и лежеше на студения камък под този образ на Джад, и разбираше какво му казва той, какво казва на всички долу: че божията победа никога не е сигурна, никога не бива да се приема като нещо дадено. Тъкмо това, осъзна той, неизвестните майстори на мозайка отпреди много време съобщаваха върху този купол на събратята си с този огромен уморен бог на фона на мекото злато на неговото слънце.
— Добре ли сте? Господарю? Добре ли сте?
Осъзна, че Варгос се обръща към него настойчиво и със загриженост, която изглеждаше почти смешна след всичко, което бяха преживели този ден. Не беше особено неудобно върху камъните, макар и студено. Той махна вяло с ръка. Все още му беше донякъде трудно да вдишва. По-добре беше, когато не гледаше нагоре. Кася, видя, щом извърна глава, стоеше леко встрани, взряна в купола.
Докато я гледаше, осъзна още нещо: Варгос знаеше това място.
Минавал беше по този път, напред и назад, години наред. Момичето, също като него, не можеше изобщо да е виждало това въплъщение на Джад, най-вероятно не беше и чувало за него. Дошла беше от севера едва преди година, насила вкарана в робство и във вярата към слънчевия бог, беше познавала Джад само като млад светлокос синеок бог, пряк наследник — макар че тя едва ли знаеше това — на соларното божество в пантеона на тракезийците отпреди столетия.
— Какво виждаш? — попита я той. Гласът му изхриптя дрезгаво в гърлото му. Варгос се обърна и проследи погледа му към момичето. Кася го погледна смутено, после извърна очи. Беше пребледняла.
— Аз… той… — Момичето се поколеба. Чуха се стъпки. Криспин с усилие седна и видя влезлия в храма клирик от ордена на Безсънните. Сега разбра защо е толкова тихо тук. Безсънните бяха святите мъже, които стояха будни цяла нощ и се молеха, докато богът се сражаваше с демони под света. Човечеството има задължения, говореше фигурата отгоре, тази война е безкрайна. Тези мъже вярваха в това и го въплъщаваха в ритуалите си. Образът горе и орденът на духовниците, молещи се в дългите нощи, съвпадаха. Хората, сътворили мозайката преди толкова време, трябваше да са го знаели.
— Кажи ни — тихо подкани той Кася, докато облеченият в бяло духовник, нисичък, с обло лице и брада, се приближаваше към тях.
— Той… не мисли, че печели — отрони тя. — Битката. При тези думи клирикът спря. Изгледа мрачно тримата, привидно неизненадан, че е заварил мъж да седи на пода.
— Не е сигурен дали я печели — каза духовникът на Кася на сарантийски, понеже и тя говореше на сарантийски. — Има врагове, а човек върши зло, като им помага. Никога не е сигурна тази битка. Заради това трябва да сме част от нея.
— Знаем ли кой е постигнал това? — кротко попита Криспин.
Клирингът го погледна изненадано.
— Имената им ли? На майсторите? — Поклати глава. — Не. Сигурно са били много. Били са художници… и свят дух ги е осенил.
— Да, разбира се — отвърна Криспин и стана. Поколеба се. — Днес е Денят на мъртвите тук — промърмори, без да е много сигурен защо го казва. Варгос го подкрепи за лакътя, после се отдръпна.
— Дотолкова разбирам — каза кротко духовникът. Имаше гладко благо лице. — Обкръжени сме от езически ереси. Те носят зло на бога.
— Само това ли са те за вас? — попита Криспин. В ума му имаше един глас — млада жена, изваяна птица, душа; „Твоя съм, господи, както винаги съм била, откакто бях доведена тук“.
— Какво друго трябва да са за мен? — отвърна учудено мъжът с бялата роба.