В този момент, като намеса, която Криспин можеше да нарече божествена, по пода отекна звън. Криспин прикри усмивката си и направи няколко крачки. Коленичи и взе кафеникавата тесера. Завъртя я в ръката си. Задната част беше суха, ронлива. Стри се на ситна прах, щом я потърка с пръст. Стана, върна се при тримата и подаде късчето мозайка на духовника.
— Свято послание? — каза сухо. — Или само каменно късче от… — вдигна глава — най-вероятно отново от робата, отдясно?
Клирикът отвори уста и я затвори отново, също като преди. Несъмнено съжаляваше, помисли Криспин, че е неговият ден да е буден през деня и да се занимава с гости на храма. Криспин отново погледна нагоре към строгото величие над тях и съжали за язвителния си тон. „Опити в подобни неща“ го беше подразнило, но не беше лично, а той трябваше да е над подобна дребнавост. Особено днес и тук.
Хората, помисли си той — и навярно точно той, Гай Крисп от Варена — толкова рядко успяваха да се измъкнат от грижите и дребнавите обиди, съставящи ежедневия им живот. Днес поне със сигурност трябваше да ги е надмогнал. Или навярно — неочаквана, съвсем различна посока на мисълта — навярно беше, поне дотолкова, че да намери пътя си обратно по този начин.
Погледна клирика, после отново нагоре към бога. Божият образ. Можеше да се направи, с опитни хора. Но по-скоро за около половия година навярно, това щеше да е по-реалистично. Изведнъж реши, че ще трябва да останат тук за нощта. Щеше да поговори с главата на този свят орден, да се извини за иронията и вятърничавостта си. Ако успееше да ги накара да разберат какво става с купола, може би когато пристигнеше в Града с писмо от тях, канцеларът или някой друг — главният имперски майстор на мозайките? — щеше да го включи в опита да се съхрани това великолепие. Беше се държал дръзко и непочтително. Навярно щеше да може да изкупи грешката си с акта на възстановяване, в памет на този ден, а може би — и на своите мъртви.
Толкова много неща могат да се намесят в разгръщането на събитията, в един човешки живот. Точно както нямаше никога повече да види своя факел на Хеладик в храма край Варена на мигащата светлина на свещите, така и това щеше да се окаже задача, която Криспин никога нямаше да осъществи, макар намеренията му в този момент да бяха дълбоко искрени и почти благочестиви. Нито пък, както се оказа, останаха тази нощ да преспят в приюта на древния храм.
Клирикът пъхна кафявата тесера в робата си. Но преди някой да е успял да проговори, чуха далечен, а после — все по-усилващ се тътен на конски копита откъм пътя.
Клирикът стъписано погледна към вратите. Криспин и Варгос бързо се спогледаха. Чули бяха, макар и през вратите, и много назад откъм пътя, изреваната силно команда за спиране. Тропотът на копитата секна. Последва дрънчене, ботуши по пътеката, мъжки гласове.
Крилата на вратата се разтвориха рязко и пропуснаха лъч слънчева светлина и с него — половин дузина войници от имперската конница. Закрачиха напред, с тежки стъпки по камъка. Никой не погледна нагоре към купола. Водачът им — плещест, чернокос, много висок, носеше шлема си под мишница — спря пред четиримата. Кимна на клирика и се вторачи в Криспин.
— Карулус, трибун на Четвърти Саврадийски. Моите почитания. Видях мулето. Търсим един на пътя. Вие случайно да сте Марциниан от Варена?
Криспин, неспособен да измисли каквато и да било уместна причина да направи друго, кимна утвърдително. Всъщност беше останал без думи.
Официалното изражение на Карулус, трибун на Четвърти, на мига отстъпи пред смесица от презрение и триумф — забележителна смесица при това, истинско предизвикателство да я изобрази човек в тесери. Изпъна дебел, обвиняващ пръст към Криспин.
— Къде беше, мамка му, вмирисан говнян родийски охлюв такъв? Тика си го на всяка пъпчива блудница по пътя ли? И какво търсиш на този път, вместо да плуваш по море? Чака те вече от три седмици в шибания Град трижди въздигнатото му величество, лично. Негово императорско великолепие шибаният император Валерий Втори те чака. Говно такова!
— Ти си един умствено увреден родийски идиот, знаеш ли.
С думите у Криспин се върна един съвсем неочакван спомен, оформи се бавно, изтръгнат от някое забравено кътче от детството. Всъщност удивително беше какво може понякога да изрови от себе си умът. При това в най-нелепи моменти. Беше изпаднал в безсъзнание, когато бе деветгодишен, играеше на „Обсада“ с приятели около и на покрива на един навес за дърва. Не успя да отблъсне свиреп варварски щурм от две по-големи момчета и се катурна от покрива на навеса, и падна на главата си между дървата.