От онази сутрин до деня, в който гвардейците на кралица Гизел го биха, това не се повтори.
Сега се повтори, и потрети всъщност, само за един есенен сезон, осъзна Криспин през лепкавата тиня на ужасното главоболие. Мислите му бяха пълна каша. За миг беше приписал току-що чутите обидни думи на Линон. Но Линон беше сардонична, не и груба, тя го наричаше имбецил, а не идиот, говореше родийски, не сарантийски, и я нямаше. Вече я нямаше.
Отвори безразсъдно очи. Светът се измести и надвисна заплашително. Отново бързо ги затвори, догади му се.
— Истински глупак — продължи безмилостно тежкият глас, — Тебе изобщо не трябва да те пускат да излизаш от къщи. Какво, в името на светия небесен гръм очакваш да се случи, когато чужденец — родиец при това! — нарече сарантийски конен трибун жалка пръдня и ебач на кози пред собствените му хора?
Не беше Линон. Беше войникът.
Карулус. Трибун на Четвърти Саврадийски. Това беше името на свинята.
Свинята продължи, вече с тон на силно преувеличено търпение.
— Имаш ли и най-малката представа за положението, в което ме постави? Имперската армия е изцяло зависима от уважението към авторитета… и редовното заплащане, разбира се… а ти ме остави почти без никакъв избор изобщо. Не можех да извадя меч в храм. Не можех да те ударя с юмрук… да ти окажа такава висока чест. Да те халосам с шлема беше почти единственият възможен ход. Даже не те ударих силно. Бъди благодарен, че ме знаят като добър човек, зурлест родийски наглецо. И че имаш брада. Отокът няма да се вижда много. Ще си толкова грозен, колкото си бил винаги, не повече.
Карулус се изкиска. Буквално се изкиска.
Бяха го халосали с шлем. Споменът май се връщаше. В скулата и челюстта. Замахваща бърза, тежка ръка — и повече нищо. Опита да раздвижи челюстта си, напред, назад, след това настрани. Болката беше разкъсваща и го накара да изохка; май можеше да я движи. От време на време пак отваряше очи, но всеки път, щом го направеше, светът настояваше да се завърта и накланя по начин, от който му се гадеше.
— Нищо счупено няма — увери го безгрижно Карулус. — Казах ти, добродушен човек съм. Но дисциплината си е дисциплина, това е. Толкова. Богът ме е направил каквото съм. Наистина не бива да си въобразяваш, че можеш да вървиш по пътищата на Сарантийската империя и да ръсиш обиди — колкото и да са остроумни — в лицето на военни офицери в присъствието на бойците им, мой западен приятелю. Имам приятели трибуни и хилиарси, които направо щяха да те извлекат навън и да те погнат през гробището да си спестят мъкненето на трупа ти другаде. Аз, от друга страна, не споделям изцяло всеобщата омраза и презрение към лицемерните, страхливи, вмирисани на лайна родийски катамити, каквото изпитват повечето войници на империята. Аз дори ви намирам за забавни понякога, а и както вече казах, съм добродушен човек. Питай войниците ми.
Карулус, трибун на Саврадийски Четвърти, изглежда, харесваше да слуша собствения си глас. Криспин се зачуди как и колко скоро ще може да убие този добродушен човек.
— Къде… съм? — Болеше го да говори.
— В носилка. Пътуваш на изток.
Тази информация му донесе немалко облекчение: светът, изглежда, наистина се движеше и възприятието за нижещия се пейзаж и подскачащия нагоре-надолу военен събеседник до него не беше просто продукт на преподреждащия му се мозък.
Имаше да се каже нещо много спешно. Напрегна се и си спомни какво е. Отвори насила очи и най-сетне осъзна, че Карулус язди до него — на тъмносив кон.
— Моят човек? — попита Криспин, движеше челюстта си възможно по-малко. — Варгос.
Карулус поклати глава, устата му бе като тънка резка на гладко обръснатото лице.
— Роби, които удрят войник — какъвто и да е войник, да не говорим за офицер — ги разкъсват на публична екзекуция. С коне. Това всички го знаят. Той едва не ме събори.
— Той не е роб, жалко говно такова!
Карулус отвърна съвсем кротко:
— Внимавай. Хората ми може да те чуят и ще трябва да реагирам. Знам, че не е роб. Видяхме документите му. Няма да го разкъсат на четири, а само ще бъде набит с камшик и кастриран.
— Той е свободен човек, имперски гражданин и нает от мен слуга. Докоснеш ли го, смъртта ти е гарантирана. Сериозно говоря. А момичето? Какво стана с нея?
— Тя обаче е робиня, от един от хановете. И достатъчно млада. Можем да я използваме в лагера. Заплю ме в лицето, знаеш ли.