— Кълна се в кръвта на Джад! Ти ругаеш повече и от мене! Виж сега, тук грешката е от двете страни. Все пак се държах благоразумно.
— Само защото един свят човек видя какво се случи, надута пръдня такава, пантомимен буфон.
Карулус изведнъж се разсмя.
— Съвсем вярно. Брой го за най-голямата благословия в живота си. Давай пари на Безсънните до деня, в който умреш. Надута пръдня също е добро, между другото. Харесва ми. Ще го използвам. Искаш ли пиячка?
Ситуацията беше безобразна и той бе едва умерено успокоен за състоянието на Варгос, но започваше да му се струва, че Карулус от Четвърти Саврадийски не е чак пълен простак, а и искаше пиячка.
Така че кимна. Едва-едва.
Донесоха му манерка, а по-късно, когато спряха за кратка почивка, един от адютантите на трибуна грижливо почисти разкървавената му буза и челюст. Тогава видя и Варгос. Наистина го бяха обработили, и то яко, но явно бяха решили да му спестят по-сериозното наказание за момента, в който всички в лагера щяха да могат да погледат забавлението. Варгос вече се беше свестил. Лицето му беше подпухнало от ударите и имаше грозна рана на челото, но вече беше в носилка. Кася я доведоха, явно недокосната, макар и отново с онзи плах поглед като на сърна, хваната от нощни ловци в светлината на факлите и замръзнала от страх. Криспин си спомни първия път, когато я видя. Вчера, някъде по същото време, в преддверието на хана на Моракс. „Вчера?“ Това беше изумително. Щеше да му причини ново главоболие, ако се замислеше повече. Беше идиот. Имбецил.
Линон си бе отишла при своя бог, в безмълвието на Елшовия лес.
— Имаме си ескорт до военния лагер — каза Криспин на двамата, все още се стараеше да движи челюстта си възможно по-малко. — Постигнах разбирателство с трибуна. Повече няма да ни закачат. В замяна ще му позволя да продължи да функционира като мъж и войник. Съжалявам, ако сте пострадали или наплашени. Изглежда, че ще ме придружат по целия път оттук до Сарантион. Поканата се оказа по-спешна, отколкото личеше от документите и доставката им. Варгос, обещаха утре вечер в лагера им за тебе да се погрижи лекар, и тогава ще те освободя от служба. Трибунът се кълне, че няма да пострадаш повече и вярвам, че е искрен. Голяма свиня е, но е искрен.
Варгос поклати глава и изломоти нещо, което Криспин не успя да разбере. Устните му бяха лошо подути, думите едва се чуваха.
— Той иска да дойде с вас — каза тихо Кася. Слънцето вече беше слязло ниско — зад нея, почти на пътя. Захладняваше, вечерта идваше. — Казва, че не може повече да служи на този път след тази сутрин. Ще го убият.
След като помисли малко, Криспин осъзна, че май е вярно. Спомни си удара, нанесен от Варгос в тъмното на двора тази сутрин преди изгрев слънце. Варгос също се беше намесил в това жертвоприношение. Явно не само неговият живот се беше оказал на ръба на промяната. В последния бронзов отблясък на слънцето, очертал белите облаци, той се вгледа съсредоточено в мъжа на другата носилка.
— Така ли е? Искаш да останеш на служба при мен чак до Града?
Варгос кимна.
— Сарантион е друг свят, знаеш това.
— Знам — отвърна Варгос и този път се чу ясно. — Твой съм.
Онова, което изпита Криспин в този момент, бе съвсем неочаквано. Като лъч светлина, пронизал всичко в този ден. Отне му известно време, докато го назове щастие. Протегна ръка от носилката си и Варгос я докосна със своята.
— Сега си почини — каза Криспин, мъчеше се да задържи очите си отворени. Главата го болеше ужасно. — Всичко ще се оправи — Не беше съвсем сигурен дали го вярва, но след малко Варгос наистина затвори очи и заспа. Криспин пак опипа отеклата си брадичка и се помъчи да надвие прозявката: болеше, щом отвореше толкова много уста. Погледна момичето. — Довечера ще поговорим. Трябва да обсъдим и твоя живот.
Отново видя бързо лумналия страх в очите й. Всъщност не беше изненадващо, като се имаше предвид животът й и онова, което я беше сполетяло тази година и тази сутрин. Видя идващия при тях Карулус: дълги крачки, сянката му се точеше зад него по пътя. Не беше лош човек всъщност. Имаше чувство за хумор. Криспин наистина го беше предизвикал. Пред войниците му. Вярно си беше. И не беше най-благоразумното нещо. Можеше да му го признае по-късно. Или пък не. Май беше по-добре да не го признава.
Преди трибунът да стигне до носилката му, беше заспал.
— Не го пипай! — каза Кася, щом офицерът спря, и бързо пристъпи между носилката и него.
— И да искам, не мога, момиче — каза трибунът на Четвърти Саврадийски и поклати развеселено глава, без да откъсва очи от нея. — Сложил е и двете ми топки на наковалнята и държи чука.