— Добре! Гледай да не забравяш това. — Точно в този момент лицето й беше свирепо, северно, съвсем не като на уплашена сърна.
Той се изсмя гръмко.
— Джад да изгори мига, в който ви видях вас тримата в оня храм. Сега и робинчета иниции ли ще ми казват какво да правя? И какво изобщо търсехте на пътя в шибания Ден на мъртвите, между другото? Не знаете ли, че този ден е опасен в Саврадия?
Видя я как пребледня — но не му отговори. Имаше някаква история тук, подсказваха инстинктите му. И също тъй му подсказаха, че едва ли ще я чуе. Можеше да заповяда да я набият за неуважение, но знаеше, че няма да го направи. Наистина беше добросърдечен човек, каза си Карулус. Родиецът просто не знаеше какъв късмет е извадил.
Карулус имаше чувството — умерено, разбира се, — че собственият му живот вероятно е изложен на риск след тази среща в храма. Видял беше, с малко закъснение, разрешителното на родиеца и кой го е подписал и бе прочел изразите в имперската покана към някой си Марциниан от Варена.
Художник. Най-обикновен художник, но поканен лично в Града, за да вложи голямото си майсторство и познания в новия императорски храм на Святата Мъдрост на Джад. Поредният строеж. Поредният шибан строеж.
Мъдростта, свята или съвсем практична, съветваше Карулус да е предпазлив. Червенобрадият се правеше на много самоуверен, обаче имаше и документи зад гърба. Притежаваше и момичето: тези документи също бяха в пътната му торба. Едва от предната вечер, впрочем. Част от историята, която нямаше да научи, предположи Карулус. Момичето продължаваше да го гледа гневно със северняшките си сини очи. Имаше волево, умно лице. Жълта коса.
Ако онзи клирик не беше видял какво става, Карулус наистина можеше да заповяда да убият тримата и да ги хвърлят в крайпътната канавка. Е, вероятно нямаше да го направи. Прекалено мекушав беше — дори не беше счупил челюстта на родиеца с шлема си. Срамно, наистина. Уважението към армията бе изчезнало в това поколение. Грешка на императора? Възможно, макар че човек можеха да го разжалват с барабани пред строя и с отрязан нос, ако го кажеше публично. В днешно време парите отиваха за паметници, за родийски майстори, за позорните плащания на шибаните дебелогъзи басаниди на изток, вместо за честни войници, които пазеха сигурността на Града и империята. Говореше се, че дори Леонт, любимецът на армията, златокосият върховен стратег, вече прекарва цялото си време в Града, в Имперския прецинкт, в дворцови ухажвания на императора и императрицата, в танци на утринни балове и игри на поло на конски гръб, вместо да смаже басанидите или северните врагове на цивреща паплач, каквито си бяха. Вече си имаше и богата жена. Поредната награда. А жените съсипваха живота на войника, мислеше Карулус. Винаги го беше мислил. Блудниците, стига да са чисти, бяха по-приемливи.
Твърде дълго бяха почивали. Той махна с ръка на помощник-командира си. Мракът се спускаше, а следващият хан все още беше доста далече. Можеха да се движат не по-бързо от двамата на носилките. Тръгнаха. Момичето му хвърли един последен свиреп поглед и тръгна между двамата спящи мъже, боса, мъничка и крехка в кафявото, твърде голямо за нея наметало в последните лъчи светлина. Беше доста хубава. Кльощава за вкуса му, но с живец, а човек не може да има всичко, нали. Художникът щеше да е безполезен за нея тази нощ. Вярно, човек трябваше да проявява малко дискретност с личните роби на други хора, но Карулус разсеяно си помисли какво ли може да постигне в случая най-хубавата му усмивка. Опита се да улови погледа й, но не успя…
Болеше го доста, но пък баща му и братята му го бяха пребивали и по-лошо навремето, а Варгос по природа нямаше склонност да изпитва самосъжаление или да се предава на болката. Днес беше ударил един армейски трибун в гърдите, за малко не го събори; можеха да го убият заради това, и с право. Знаеше, че се канеха да го направят, щом стигнат в лагера. После Марциниан се беше намесил — някак си. Марциниан правеше… неочаквани неща. В мрака на претъпканата обща спалня в приземния етаж на хана Варгос поклати глава. Толкова много неща се бяха случили от предната нощ при Моракс.
Мислеше, че тази сутрин беше видял стария бог.
Лудан, в облика си на зубира, в Елшовия лес. На свещена поляна в Елшовия лес. Стоял беше там, на колене насред онази поляна… и беше излязъл жив оттам, в загърнатото от мъгла поле, пак защото Марциниан от Варена беше носил на шията си някаква вълшебна птица.
Зубирът. Пред спомена за това какво бяха някакви си подутини или една подпухнала уста, или червената струя, когато се изпика тази вечер? Видял беше каквото беше видял, и бе оцелял. Дали беше благословен? Можеше ли човек като него да е благословен? Или беше предупреден — внезапна мисъл — да изостави другия бог, онзи зад слънцето, Джад, и каращия колесницата негов син?