Или Марциниан беше прав и за това: че едната сила не означава непременно отрицание на другата? Никой познат му духовник нямаше да приеме това, но Варгос вече бе решил, че си струва да слуша родиеца. И да остане с него.
Чак до Сарантион, изглежда. Тази мисъл беше плашеща. Мегарион, на морския бряг западно от Саврадия, беше най-големият град, който Варгос бе виждал, и не му харесваше. Ограничаващите стени, пълните с хора мръсни и шумни улици. Трополящите по тях коли през цялата нощ, свадливите мъжки гласове, когато кръчмите излееха навън късните си гости, никакво спокойствие или тишина, дори в тъмното, когато изгрееха двете луни. А Варгос знаеше от чужди приказки какво е Сарантион: толкова над провинциалния Мегарион, колкото златокосият Леонт, стратегът на империята, беше над иниция Варгос.
Не можеше да остане тук обаче. Най-простичката истина от всички. Взел беше решение в тъмното на един коридор в хана на Моракс късно предната нощ и го бе подпечатал с удар на кривака си в двора преди разсъмване, сред пушливи факли и мъгла. Когато не можеш да се върнеш, нито да стоиш на място, продължаваш напред, без да му мислиш, примиряваш се с това. Нещо, което баща му сигурно щеше да каже, да допие халбата си, да забърше мустак с мокрия си ръкав и да махне с тежка ръка на някоя от жените да донесе още бира. Не беше сложно решение, ако го погледнеш по определен начин, а чарът бе в това, че сега имаше човек, когото да последва, и място, където да иде.
Лежеше на съвсем приличен нар в следващия хан на изток от този на Моракс и слушаше войнишко хъркане и смях от гостната. Там все още пиеха — Марциниан и трибунът.
Лежеше тихо, не можеше да заспи и отново се замисли за Елшовия лес. За зубира, появил се насред имперския път във вихъра на отдръпващата се мъгла, а после, само след миг — незнайно как — точно до тях, в потъналото в непрогледна сивота поле. Знаеше, че до края на дните си ще мисли за тези неща. И да си спомня как изглеждаше Фарус на пътя, когато се върнаха.
Конярят беше умрял още преди да навлязат в гората, но едва когато застанаха над тялото, по-късно, видяха какво още му беше направено. Варгос бе готов да се закълне в живота на майка си и в собствената си душа, че никой човек не е пристъпвал преди тях до тялото на мъртвия. Онова, което му бе взело сърцето, не беше смъртно същество.
Чул беше как една безжизнена птица проговори с женски глас на зубира. Превел беше един мъж и една жена в Елшовия лес и след това — навън. Дори… — и тук за първи път Варгос леко се усмихна в тъмното — беше ударил сарантийски офицер, трибун, а те само го бяха понатупали малко, след което го бяха сложили на носилка — носилка — и го бяха донесли до този хан, защото Марциниан ги беше накарал. Този спомен също щеше да остане с нето. Щеше да е хубаво, ако проклетият му от Джад баща можеше да види как конниците слизат от конете, за да го понесат по имперския път като някой сенатор или богат търговец.
Затвори очи. Недостойна, суетна мисъл, точно днес. Тази нощ нямаше място за гордост в душата му. Помъчи се да оформи в ума си подобаваща молитва към Джад и към неговия син, огненосеца, да ги помоли за напътствие и прошка. Но с вътрешния си взор виждаше отново и отново онази разтворена гръд на мъртвия, когото беше познавал, и тъмния зубир с кръвта по късите му извити рогове. На кого да се моли човек?
Отиваше в Града. Сарантион. Там, където беше Имперският дворец и императорът, Тройните стени и Хиподрумът. Сто свещени храма, беше чувал, и половин милион хора. Виж, на последното изобщо не вярваше. Не беше вече онзи северен дивак, да го залъгват с тъпи преувеличени приказки. Хората говореха лъжи в суетната си гордост.
Когато беше момче, изобщо не си представяше, че някой ден ще живее извън селото. После, след като това се бе променило в една мека проклета пролетна нощ, очакваше да изкара живота си в ходене напред-назад по имперския път в Саврадия, докато най-сетне не остарее толкова, че да остане на работа в конюшнята или ковачницата в някой хан.
Животът прави неочаквани неща с хората, помисли си в тъмното иницият Варгос. Вземеш решение, или пък някой друг го вземе — и хоп. Чу познато шумолене, а после — пъшкане и въздишка; някой си беше довел жена в другия край на помещението. Завъртя се предпазливо на хълбок. Бяха го ритали в слабините и в кръста. Затова му беше червена пикнята, затова го болеше, като се обръщаше.
По Имперския път казваха: „Той пътува към Сарантион“. Казваха го, когато някой човек поемаше явен и краен риск, залагаше всичко, променяше по един или друг начин всичко, като отчаян играч на зарове, заложил всичко на масата. Точно това правеше и той сега.