Неочаквано наистина. Не му беше в нрава. Но беше възбуждащо, длъжен бе да го признае. Опита се да си спомни последния път, когато беше изпитал възбуда. Може би с някое момиче, но едва ли, то беше друго. Много приятно обаче. Варгос съжали, че не се чувства малко по-добре. Достатъчно добре познаваше едно-две момичета тук, пък и те май го харесваха. От друга страна, тук имаше войници. Момичетата щяха да са заети цяла нощ. Толкова по-добре. Трябваше да поспи.
Още се смееха — ето, че почнаха и да пеят — в гостната. Усети, че се унася. Марциниан беше там, с едрия трибун с бръснатото лице. Неочаквано.
Сънува, че лети. Извън хана, над пътя и под двете луни, и под всички звезди. На запад първо, над храма на Безсънните, вслушан в нощното им песнопение, взрян в свещите, зад прозорците на купола. Прелетя покрай образа на Джад и свърна на север, към Елшовия лес.
Левга след левга летеше над леса, на север и все на север, и още, гледаше черните дървета, докоснати от синкавобелия светлик на двете луни в железния студ. Левга след левга се разгръщаше великият лес, а Варгос се чудеше в съня си как е възможно да не почита човек силата, която го обитава.
После — отново на запад, над тревистите била на полегатите хълмове и над широката мудна река, виеща се на юг, и над пътя покрай нея. Нова гора от другата страна на блесналата вода, също толкова черна, също толкова просторна, Варгос летеше над нея, на север и все на север в ясната студена нощ. Видя къде свършиха дъбовете и започнаха боровете, а после, най-сетне, под двете луни видя и една верига планини, които беше познавал цял живот, и вече летеше ниско над ниви, които беше орал като малък, зърна поток, в който се беше къпал в онези далечни лета, и първите къщурки в окрайнините на селото, и родния си дом, близо до малкото светилище, и къщата на Старейшината с извития над вратата клон, и видя в съня си селското гробище, и бащиния си гроб.
Необичайно беше за мъж, тръгнал на дълъг път, да води робиня, но войниците от Четвърти Саврадийски бяха научили, че художникът е станал собственик на момичето едва предната нощ — някакъв спечелен бас, според приказката — и съвсем не беше необичайно човек да иска да го топли младо тяло във ветровита есенна нощ. Защо да плаща за блудница, щом си има своя жена да свърши работата? Момичето беше твърде слабичко, за да топли хубаво, но беше младо и жълтокосо, а сигурно имаше и други таланти.
Войниците вече бяха наясно, че родиецът е по-важна фигура, отколкото изглеждаше. Освен това, колкото и да беше невероятно, си беше заформил връзка с техния трибун на вечеря. Само по себе си това беше достатъчно изненадващо, за да събуди подобаващ респект. Момичето бе отведено недокоснато до стаята, определена за художника. Заповедите бяха изрични. Карулус, който иначе обичаше да се фука пред всеки, готов да го слуша, че е добра душа, бе известен и с това, че заповядваше да осакатяват хора и да ги изхвърлят от войската да просят за нарушаване на заповеди. Само първият му центурион знаеше, че това се е случило само веднъж, скоро след повишаването му в трибун и поемането на командата над петстотинте бойци. Центурионът беше получил изрична заповед всички новобранци да научат за случката, подходящо разкрасена. Полезно беше войниците да се страхуват от офицерите.
Кася, която за първи път от година щеше да спи не под покрива на Моракс, се настани до огнището в спалнята, за да го подклажда от време на време, докато чака новия си господар. Стаята беше по-малка от по-добрите в хана на Моракс, но огнище си имаше. Тя седеше върху наметалото си — наметалото на Марциниан — и зяпаше пламъците. Баба й беше опитна в гадаенето на бъдещето по огнените езици, но Кася нямаше такава дарба и умът й само се унасяше, докато гледаше танца на огъня. Спеше й се, но в стаята нямаше сламеник на пода, имаше само едно легло, а тя нямаше представа какво да очаква, когато родиецът се качи. Чуваше пеене отдолу: Марциниан и онзи мъж, дето го беше ударил по главата и го беше повалил в несвяст. Много странни бяха това мъжете. Спомни си предната нощ, в хана на Моракс, когато я пратиха горе, за да завари крадец в стаята на Марциниан, и как всичко се бе променило. Червенобрадият вече на два пъти й беше спасил живота. В хана и после, незнайно как, с онази вълшебна птица в Елшовия лес.
Да, днес се бе озовала в Елшовия лес.
Беше видяла горска сила, знайна само от приказките на баба й край друг един пушлив огън, на север. Беше се върнала жива от свещената поляна и черната гора, непринесена в жертва, и видя, че е изтръгнато сърцето на друг. Мъж, когото бе познавала, с когото неведнъж бе принуждавана да ляга. Беше й прилошало ужасно, когато погледна трупа на Фарус, не можеше, не искаше да си спомня как бе използвал тялото й, докато гледаше какво са му направили на него. Спомни си мъглата над полето, ръката си на врата на мулето. Гласовете, кучетата, които я гонеха. Марциниан, извадил меча си.