— Казваха, че баща ми можел да надпие всички, докато не изпопадат на пода в кръчмата или от диваните си на пир. Май съм го наследил това от него — вяло промърмори Марциниан, докато смъкваше туниката през главата си. Кася не каза нищо. Робите не задаваха въпроси. — Той е мъртъв — добави Марциниан от Варена. — Убиха го в една кампания срещу инициите. Във Фериерес. — Не беше съвсем, трезвен, разбра тя, каквото и да си мислеше. Пиенето бе продължило доста дълго. Погледна го. Имаше сплъстени тъмночервени къдрици на гърдите. Беше ги видяла и вчера, докато го къпеше. — Аз съм… иницийка — промълви тя след малко.
— Знам. Варгос също. Странно, нали?
— Племената в Саврадия са… различни от онези, които са отишли във Фериерес. Онези са по-… диви.
— По-диви. Знам.
Замълчаха. Той се надигна на лакът и огледа стаята.
— Огън. Добре. Подсили го, Кася. — Не я нарече „Коте“. Тя притича бързо, коленичи и сложи още една цепеница в жаравата.
— Не са ти донесли постеля — каза той от другия край на стаята. — Решили са, че съм те взел само по една причина. Трябва да ти кажа, че долу доста надълго и широко ми обясниха, че младите иницийки, особено слабичките, били със зъл нрав и били чиста загуба на пари. Вярно ли е? Карулус даже ми предложи да ми спести задължението да спя с теб тая нощ, докато още съм с болки. Много мило от негова страна, нали? Трябваше да ти донесат сламеник.
Кася остана на мястото си, загледана в огъня. Трудно й беше понякога да разбере тона му.
— Мога да спя върху наметалото ви. Ето тук.
Той може би все пак обичаше момчета. За чистокръвните родийци говореха, че имали такива наклонности, като басанидите. Е, това щеше да направи нощите й по-леки.
— Кася, къде е домът? Твоят дом?
Тя преглътна. Не беше очаквала точно този въпрос.
Обърна се, още на колене, и го погледна.
— На север, господарю. Почти до Карч. — Беше привършил със събличането и сега седеше, загърнат в одеялото, с ръце на коленете. Светлината от огъня играеше по стената зад него.
— Как те плениха? Или те продадоха?
Тя стисна длани в скута си.
— Продадоха ме. Миналата есен. Морът взе баща ми и брат ми. Майка ми нямаше друг избор.
— Не е така — бързо отвърна той. — Винаги има избор. Продала е дъщеря си, за да изхрани себе си. Колко цивилизовано.
— Не. — Кася стисна юмручета. — Тя… ние говорихме за това. Когато дойде робският керван. Трябваше или да съм аз, или сестра ми, иначе всички щяхме да умрем през зимата. Няма да го разберете. Нямаше достатъчно хора по нивите или за лов, нищо за събиране. От моето село купиха шест момичета, срещу зърно и пари за тържището. Имаше чума. Това… променя нещата.
— О, знам — промълви той. И попита, след ново мълчание: — Защо ти? А не сестра ти?
Тя и това не беше очаквала. Никой не я беше питал за тези неща, — Майка ми мислеше, че аз… по-лесно ще мога да се оженя. Без да предлагам нищо освен себе си.
— А ти какво мислеше?
Кася преглътна отново. Зад брадата и на смътната, колеблива светлина бе невъзможно да различи изражението му.
— Защо… е важно това? — осмели се да попита.
Той въздъхна.
— Права си. Не е важно. Искаш ли да се върнеш у дома?
— Какво?!
— В селото ти. Ще те освободя. В Сарантион изобщо няма да ми трябва момиче, а след това, което… се случи с нас днес, не мисля да дразня никой бог, като се възползвам от теб.
Родийски глас в огряна от пламъци стая. Нощ, на ръба на зимата. Светът — преобразен. Той продължи:
— Не мисля, че… онова, което видяхме днес… пощади живота ти, за да чистиш къща или да грееш вода за баня за мен. Не че имам представа защо пощади моя живот. И тъй, искаш ли да се върнеш в твоето… О, Джад. Кълна се в кръвта на Джад. Спри!
Тя се опита, прехапа устна, понечи да изтрие мокрото си лице с осаждените си длани. Но как да не заплаче? Предната нощ беше знаела, че днес ще умре.
— Кася, сериозно говоря. Ще те изхвърля долу да ти се изредят войниците на Карулус! Презирам плачещи жени!
Лъжеше. Само се правеше на ядосан. Тя не знаеше какво да мисли. Нещата понякога ставаха толкова бързо. Как поразеното дърво си обяснява мълнията?
Момичето беше заспало до едва тлеещия огън. Все още беше с туниката си, загърнато с едното наметало — другото бе сгънато за възглавница под едно от одеялата. Можеше да я накара да дойде в леглото му, но навикът да спи сам след смъртта на Иландра вече се беше вкоренил, превърнал се бе в нещо мистично, със сила на талисман. Нездрав, бездушен навик, помисли сънено Криспин, но нямаше да се опитва да се отърве от него точно сега, с едно момиче робиня, откупено му предната нощ.