Макар че „момиче робиня“ всъщност беше нечестно. Тя си беше свободна точно като преди година, жертва на същото чумно лято, разбило и неговия живот. Има много начини да бъде съсипан един живот.
Знаеше, че Линон щеше да го обяви за имбецил, че е оставил момичето да спи край огъня. Линон обаче я нямаше. Беше я положил на мократа трева до мокрите листа в една гора тази сутрин и си бе тръгнал. „Помни ме“.
Какво ставаше с една бездомна душа, когато тялото и сърцето са принесени в жертва на бог? Знаеше ли Зотик отговора на това? Какво става с душата, когато богът накрая дойде да си я вземе? Можеше ли един алхимик да знае? Трудно писмо имаше да пише. „Кажи му сбогом“.
Кепенци на прозорец блъскаха в стената. Ветровита беше нощта; утре щеше да е студено. Момичето идваше с него на изток. Май и двамата иниции щяха да останат с него. Колко чудати кръгове и шарки можеше да прави човешкият живот, наистина. Или само изглеждаше така? Шаблони, които хората сами налагат на живота си заради утешителната илюзия за ред?
Като момче, един ден беше подслушал мъже да си говорят в месарския дюкян. Научил беше, че главата на баща му била отсечена изцяло от раменете. От удар на брадва. Отхвърчала и паднала надалече, а кръвта швирнала от падащото обезглавено тяло. Като червен фонтан, каза единият на другия с глас, изпълнен с благоговеен страх. Дори за войниците се беше оказало достатъчно драматично и страховито, за да се разказва под път и над път: смъртта на Хорий Крисп, зидаря.
Криспин беше десетгодишен, когато го чу. Брадва на иниций. Племената, тръгнали на запад към Фериерес, бяха по-диви. Всички го казваха. Момичето също го каза тази нощ. Постоянно нахлуваха в Батиара, опустошаваха ферми и села на север. Антите пращаха армии, включително градското опълчение, във Фериерес почти всяка година. Обикновено кампаниите бяха успешни, и докарваха пленници — толкова нужните роби. Но имаше и жертви. Винаги. Инициите, макар и по-малобройни, умееха да се бият. Червен фонтан. Не биваше да чува това. Не и на десет години. След това много дълго го беше сънувал нощем и не можеше да го разкаже на майка си. Сигурен беше още тогава, че мъжете в онзи касапски дюкян щяха да се ужасят, ако бяха разбрали, че ги слуша момчето на Хорий.
След като сълзите секнаха, обяснението на Кася тази нощ бе съвсем ясно: за нея нямаше място повече у дома. Веднъж продадена, веднъж станала робиня, пращана по стаите на хана, нямаше никаква надежда за живот сред своите. Връщане нямаше, нито женитба, гледане на деца според традициите на племето й. Тези традиции не оставяха място за онова, в което бе принудена да се превърне, каквото и да е била преди чумата, докато си е имала баща и брат да я пазят.
Един пленен и заробен мъж можеше да избяга и да се върне в селото си с достойнство — жив символ на непокорство и храброст. Не и едно момиче, продадено на търговците за зимно зърно. Селото на детството й вече бе залостено за нея, отвъд прага към миналото, а ключ нямаше. Човек може да изпита жал за чужди неволи, помисли Криспин, буден и вслушан във вятъра.
По оживените, гъмжащи улици на Сарантион, сред аркади и работилници, и храмове, и толкова много хора от толкова много земи, тя можеше — навярно — да си създаде нов живот. Не толкова лесно и сигурно за жена, но беше млада, умна и с дух. Не беше нужно някой да научава, че е била ханджийско момиче в Саврадия, а и да научеха… какво пък, казваха, че самата императрица Аликсана на младини не била много по-добра. По-скъпа, но не много по-различна, ако слуховете бяха верни.
Криспин предполагаше, че на човек му режат носа или го чака нещо по-лошо за такива приказки. Навън духаше силно. Чуваше тропането на кепенците и пронизителния вой на вятъра. Денят на мъртвите. Наистина ли беше вятърът?
Огънят беше стоплил стаята, а и той беше завит с две дебели одеяла. Неочаквано си помисли за кралицата на антите, млада и уплашена, за пръстите й в косата му, когато коленичи пред нея. И тогава го бяха ударили по главата. Беше уморен и челюстта го болеше. Наистина не биваше да пие тази нощ с войниците. Изключително глупаво. Имбецилно, щеше да каже някой. Но виж, Карулус беше свестен мъж. Изненада. Обичаше да слуша гласа си. Онзи образ на бога, на купола на храма. Майстори на мозайка го бяха направили. Художници, като него. Но не. Нещо друго. Жалко, че не им знаеше имената. Дано някой да ги знаеше. Щеше да напише на Марциниан за това; да се опита да подреди мислите си. Точно сега можеше да види божиите очи в ума си. По-живо от всичко, което бе виждал. Онази мъгла сутринта, нищо друго за гледане, цветовете — заличени от света. Гласовете на преследвачите, кучетата, мъртвият. Лесът и онова, което ги поведе в него. Бяха го уплашили тези гори още от пръв поглед и по целия път до границата, и все пак беше навлязъл в Елшовия лес, сред черните гъсти дървеса, под падащи листа… жертвоприношението на поляната. Не. Не съвсем. Довършването на приношение.